Северното кафене на университета беше препълнено и шумно, но аз успявах да се чувствам спокойна сред цялото трескаво оживление. Както винаги, седнах на една маса в далечния ъгъл и пиех бавно кафето си почти до девет часа, в зависимост от това кога започваше първата ми лекция за деня. Беше странно да седя точно тук, защото всичките ми лекции и семинари бяха в противоположния край на университетското градче, но всъщност това беше причината да предпочитам това място. Напомняше ми, че имам избор, пространство и свобода.
Бях излизала на няколко срещи, откакто бях започнала следването си, но успявах да приключа всички контакти относително бързо. Може би сестра Маргарита е била права преди толкова много години. Отдаденият на религията живот изглеждаше приятен и почти безгрижен. Мама и татко може би щяха да се гордеят да имат дъщеря, посветила се на Църквата. Мама можеше да пише на роднините и да се хвали, сякаш това гарантираше мястото ѝ в рая.
— Нора, ти ли си?
Стреснах се, разлях кафето си на масата и предизвиках водопад от гореща течност върху дънките си.
— О, не, съжалявам… аз… — Джереми се втурна да грабне няколко салфетки, а аз се взирах в него, докато горещото кафе капеше върху бедрата ми. Изведнъж времето се завъртя и преобърна. Джереми вече не беше истински, а легенда от някакво далечно време и място. А ето го сега, бършеше масата с куп салфетки, смееше се и клатеше глава точно както си спомнях.
Поставих ръка върху рамото му.
— Джереми… ти си тук. Тоест… какво правиш тук? — Някаква буца в гърлото ми пречеше да преглътна, камо ли да говоря.
Той отново се засмя и ме прегърна топло и приятелски.
— Нора, мили боже, радвам се да те видя! — Бутна ме леко назад, за да ме огледа. — Изглеждаш различна от това, което си спомням… но очите ти са същите. — Той стисна леко раменете ми. — Може ли да поседя малко с теб?
— Разбира се.
Отместих учебниците си от масата и се изчервих, когато коленете ни се докоснаха случайно, както в гимназията. Той обясни, че обмисля варианта да започне работа като асистент в катедрата по антропология. Беше прекарал изминалите години в пътуване, най-вече в Централна и Южна Америка.
— Бих казал, че вече испанският ми е толкова добър, колкото твоят английски — похвали се той и се усмихна палаво.
— Докажи ми — предизвиках го на испански.
Очите на Джереми блеснаха и той започна да бъбри за времето и за различните страни, които беше посетил, и че се надява скоро да се върне отново там. Слушах го учтиво и кимах с искрено одобрение за гладкия изказ и точния акцент. Някои думи той изричаше почти като местен.
— Търсих те — каза ми, като превключи отново на английски.
— Така ли?
Джереми допи кафето си и хвърли празната чаша в кошчето за отпадъци наблизо.
— Преди година и половина видях името ти в списъка на студентите, поканени на приема на ректора, но ти не се появи. — Погледна над рамото ми, сякаш опитваше да си спомни някакъв сън, после поклати глава и се засмя. Затаих дъх и изчаках животът ми да се промени в мига, докато той примигна и издиша. — Спомням си онзи прием много добре.
— Наистина ли? Защо?
— Беше само няколко дни преди сватбата ми. — Минаха доста секунди, преди да успея да му честитя и да се усмихна, но усмивката ми не се получи никак убедителна и бързо отпих от кафето си, за да се скрия зад чашата.
— Имаш ли деца?
— Не, още не. Джейн има някои здравословни проблеми. Разболя се от малария по време на пътуванията ни и още е много слаба.
Опитах да изразя съчувствие и да скрия факта, че се радвах, че жена му се казваше Джейн, а не Синди.
— Имаш ли час сега? — попита той.
— Да, закъснявам.
— Хайде! — Той грабна раницата ми и насмешливо изпъшка, като откри колко е тежка. — Ще те изпратя.
Заговорихме за студентския живот и колко много той предпочита да пътува пред това да работи в офис. После ме попита за семейството ми и за следването ми. Казах му, че искам да стана учител, и той искрено се зарадва. Исках да му кажа още толкова много неща, но пристигнахме пред залата, където беше лекцията ми, и той ми подаде раницата.
— Не спомена дали си омъжена, или нещо от този род?
Докато ме чакаше да му отговоря, усетих колко съдбовен е този миг. Можеше да минат години, преди да го видя отново, ако изобщо го срещнех някога. Трябваше да се възползвам от момента. Какво би направила Алисия, ако Тони беше напът да се изплъзне между пръстите ѝ? Би се хвърлила в краката му и би обявила, че го обича пламенно и завинаги. Не би се интересувала, че той е женен и има деца или дори внуци. Просто щеше да го погледне право в очите и да му каже каквото трябваше.