— Не съм омъжена — отвърнах аз.
— Разбира се, все забравям колко си млада. Сериозното ти поведение понякога ме заблуждава. Винаги ме е заблуждавало.
— Майка ми се е омъжила за баща ми едва на деветнайсет. Аз съм на повече.
Джереми кимна учтиво и направи крачка назад.
— Точно така. Помня, че си ми казвала това. — Той вдигна ръка, за да се сбогуваме.
— Може да пием кафе пак, когато… когато имаш време — изрекох бързо.
Лицето му грейна.
— С удоволствие, Нора.
Когато влязох, открих мама и баба в кухнята, надвесени над кафето си в класическата клюкарска поза. Мама се изправи.
— Алисия писала ли ти е напоследък?
— Не, от известно време не е.
Мама кимна сериозно, сякаш знаеше нещо важно. Баба сгъна салфетката си и сипа още захар в кафето си. Очите ѝ преливаха от неизказани емоции.
— Какво има? — попитах аз.
— Днес се обадихме на леля Мария в Куба. Тя ни каза, че наскоро я посетила леля Панчита. Тя живее с Алисия, както знаеш, и бебето ѝ…
— Какво е станало с Алисия?
— Не точно с Алисия, а с бебето. Забравих името…
— Какво е станало с Лусинда?
— Не са съвсем сигурни, но подозират, че бебето е сляпо. Не знаят защо…
Усетих как ми се зави свят и седнах до кухненската маса. Изгарящ гняв се надигна у мен, когато се замислих за начина, по който Алисия бе отритната от семейството заради брака си с Тони, страданията, през които беше преминала, а сега и това. Представих си я как обикаля порутените улици на Хавана със сляпото си бебе на ръце и търси магазин, където някой продавач да ѝ даде някоя останала коричка хляб в замяна на една нейна усмивка. Премигнах от болка заради собственото си безсилие и отчаяние. Щяха да минат седмици, преди тя да получи следващото ми писмо.
Баба поклати тъжно глава.
— Знаех, че от този брак няма да излезе нищо добро. Той не трябваше да се случва, а когато нещо не трябва да се случва и ти въпреки това го направиш, така става.
Преглътнах яда си. Не можех да проявя неуважение към баба, но в този миг се чувствах така, сякаш трябваше да любезнича с Хитлер. Стиснах зъби, а сълзите ми напираха да потекат. Можех да се пръсна… можех да се пръсна заради неспособността си да помръдна в момента.
Не бях забелязала, че дядо е влязъл в кухнята зад гърба ми, и не знаех откога слушаше, но нямаше съмнение, че той вече знаеше новината. Дядо никога не повишаваше глас. Настроението му беше слънчево като тропическото небе, под което бе прекарал по-голямата част от живота си, но когато заговори сега, беше съвсем различен човек.
— Не говори глупости, стара жено! — изстреля той. — Говориш за своята внучка и за правнучката си. Не забравяй това.
Баба понечи да протестира, но той отново я скастри:
— Ти обърна гръб на собствената си кръв — и защо? Защото смяташ, че белите хора не трябва да се женят за чернокожи. Когато аз казах на семейството си в Испания, че искам да се оженя за кубинка, те опитаха да ме разубедят. Искаха да се оженя за испанка от моето село. Ами ако ги бях послушал?
— Не е същото, Антонио. Не можеш да го сравняваш. — Баба размаха ръка във въздуха, сякаш гонеше муха. — Чернокожите и белите не трябва да са в едно семейство. Не е естествено и чернокожите се чувстват по същия начин.
Дядо скръсти ръце.
— Не е естествено? Когато прегърнах това дете, го почувствах като най-естественото нещо на света.
Баба зяпна от изненада.
— Видял си я? Въпреки че ми обеща, че няма да го правиш?
Дядо изпъчи гърди, висок и горд, същият мъж, когото помнех от Варадеро и от летището преди толкова години.
— Направих го и ще ти кажа, че Лусинда е най-красивата от всички нас.
18.
Срещахме се от седмици.
Джереми пристигаше точно в осем часа всяка сряда сутрин и настояваше да ми купи кафе въпреки възраженията ми. За момент, докато той приближаваше, балансирайки с таблата с две големи кафета и куфарчето си, пъхнато под мишница, можех да си помисля, че е мой. Не бих посмяла да си въобразявам това, след като той седнеше до мен. В тези моменти трябваше да се съсредоточа върху това да се държа приятелски и непринудено, да избягвам да го гледам твърде дълго от страх, че очите ми ще издадат обожанието ми.
Любимата ни тема за разговори беше Куба. Джереми винаги бе искал да я посети, но не беше успял заради ограниченията за пътуване дотам. Аз говорех свободно за това, че темата за връщането в Куба е табу в семейството ми. Това беше неизречено правило, защото този разговор би донесъл прекалено много страдание и мъка, които мама и татко не биха могли да понесат. Можехме да си говорим за красивите плажове, за ненадминато вкусната морска храна и за магазините в „Ел Енканто“. Усещането, че сме загубили душите си, беше това, за което трябваше да си мълчим, болката на корените ни, които копнееха за родната почва. Сигурно никой друг не би забелязал, защото ние, кубинците, умеехме толкова добре да се приспособим и нагодим, но казах на Джереми, че ако човек се вгледаше внимателно, можеше да го види — невидимото тиксо върху красиво опакования пакет или въжето, което движи Питър Пан над сцената.