— Защо не можеш да се върнеш? — попита Джереми.
Аз дръпнах раницата в скута си и я закопчах. Ставаше късно.
— Родителите ми не искат и да чуят за това. Те са се заклели, че няма да стъпят в Куба, докато Кастро е там.
Джереми постави длан върху ръката ми.
— Не говорим за родителите ти, Нора. Ти давала ли си такава клетва?
— Мисля, че не.
— Добре тогава.
— Ще ги съсипя, ако отида там против волята им… Знам, че е трудно да разбереш.
Джереми дръпна ръката си и усетих студенината, която остана на мястото на докосването му.
— Струва ми се, че ако искаш да се върнеш и да видиш братовчедка си, която преминава през такива трудности в момента, това не би трябвало да е краят на света.
На третата ни среща отново бях лудо влюбена в Джереми. И всеки ден, десет пъти на ден, когато мислите ми се отнасяха към него, аз си напомнях, че той е женен.
Задоволявах се със срещите ни на кафе веднъж седмично. От понеделник започвах да се чудя какво да облека, как да направя косата си, коя книга да чета, когато той се приближи с подноса с кафето. След като се разделяхме, повтарях в главата си всяка секунда от времето, прекарано заедно с него, и преценявах всяка дума, излязла от устата му, всяко изражение на лицето му — заради възможността, колкото и минимална да беше тя, и той да ме възприема като нещо повече от приятел, свързан с любовта му към латиноамериканската култура.
Животът ми се въртеше около сутрините в сряда между осем и девет. И това ми беше достатъчно да съм щастлива.
Скъпа Нора,
Прости ми, че не съм ти писала скоро. Получих последното ти писмо и то ми донесе неописуема утеха в тези трудни времена. Благодаря ти от все сърце за предложението да ми помогнеш, но не знам какво би могла да направиш ти или който и да било. След много нощи на безкрайни сълзи и самообвинения приех, че мога само да чакам и да видя какво ще стане със скъпата ми Лусинда. Включих името ѝ в списъка на чакащите за лечение в очната клиника в Хавана.
Междувременно опитвам да бъда очите на Лусинда. Когато отидем на плажа, ѝ описвам пясъка и морето, и палмите, които се поклащат в ясното небе. Научих се да говоря спокойно и ясно, въпреки че сълзите се стичат по лицето ми. Как да намеря думи, с които да опиша красотата на дома ни? Боря се с това всеки ден и се чувствам, сякаш опитвам да нарисувам шедьовър с кутия счупени пастели.
Но Лусинда оценява усилията ми, знам, че е така, защото напоследък се усмихва по-често и ми казва, че ме обича, и докосва лицето ми, за да усети усмивката ми. Всеки ден търси баща си и пита кога ще се върне той. Засега мога само да се надявам, че тя скоро ще усети ръцете му да я прегръщат и ще чуе дълбокия му нежен глас да ѝ казва колко много я обича. Тони не знае нищо. За него дъщеря ни е нормално и здраво тригодишно дете, което казва най-очарователните неща, докато търчи наоколо и открива света.
Вместо да очаквам с нетърпение завръщането на Тони, аз се тревожа. Вече не мога да си представя радостното му лице при вида на жена му и дъщеря му, познавам прекалено добре ужасната болка. Страхувам се, че колкото и да е силен той, това ще го съсипе. Мога само да се надявам, че любовта ни ще му помогне да преживее това изпитание, както помага на мен.
Единственото време, когато се освобождавам от тревогите си, е, когато отида в църквата на ъгъла на улицата. Може би си я спомняш — Църквата на кармелитките, с малкия фонтан отпред, където хвърляхме монети като деца и си намисляхме желания. Баба ни гълчеше, че не трябва да си намисляме желания, а да се молим на Бог. Ходя там всеки ден. Винаги е празна, има само две-три старици, които седят в сенките, скрили се под воалите си, или палят свещи отстрани. От години не е провеждана служба в църквата.
Гладът нараства и много хора са като хищни ястреби, готови да се бият за храна при всяка възможност. Опитвам се да се пазя от най-отчаяните и най-вече се старая да не се превърна в една от тях. Отчаянието се прокрадва нощем като болест, която заразява всяко сърце. Най-достойните човешки ценности рухват под тежестта му и когато то завладее напълно някого, това може да се подуши — като отровното зловоние на мръсотията, която се събира по улиците на Хавана. Тази мръсотия се стича в канавките и отива в каналите. Ако не внимаваш, ще я настъпиш и ще я отнесеш с обувките си в дома си. Знам, че вирее най-много в сърцата на онези, които са загубили всякаква надежда и вяра в революцията и идеалите. В писмата си Тони ми напомня, че трябва да останем силни и да разберем, че за да се промени дори един-единствен човек, трябва огромно усилие, а за да се промени цялата страна… ясно ти е какво имам предвид.