Мама беше най-щастлива, когато се приготвяше за гости. Беше канила гости за вечеря, когато татко се издигаше в кариерата, и се радваше на тези събирания, но когато очаквахме приятели кубинци или роднини, тя навиваше ръкави и се впускаше в приготовленията, изоставяйки всякакви задръжки. Пускаше любимата си музика на уредбата и въртеше ханша си, докато бършеше праха. Човек дори можеше да я убеди да пийне чашка-две вино и да се полюбува на залеза от верандата, въпреки че беше сряда вечер и до пристигането на гостите оставаше още много работа.
— Помниш ли братовчед си Хуан? — попита ме мама.
— Разбира се. Бях на петнайсет, когато заминахме. Помня всичко.
— Станал е адвокат в Маями. Чух, че е много успял и сега идва с майка си, леля ти Карлота, на някаква конференция.
Мама продължи да ни информира за всички най-нови клюки, свързани с роднините. Слушах с половин ухо, докато татко си четеше вестника и дори не се преструваше на заинтересован. Мама заговори разпалено за глупостта на Хуан да се включи в асоциацията „Кубинско братство“, която целяла да ускори падането на Кастро от власт.
— Не искам да го слушам да говори тези глупости в мое присъствие. Това само ме разстройва и пробужда напразни надежди.
Хуан и леля Карлота пристигнаха в петък в черна лимузина, наета от летището. Леля Карлота беше облечена в кубинската униформа на успеха — елегантен бежов ленен костюм, маркова чанта и няколко килограма златни бижута на врата и ръцете ѝ. Червената ѝ коса (помнех я като брюнетка) беше втвърдена от обилното количество лак и едва не одра лицето ми, когато по задължение я целунах по бузата. Хуан беше два пъти по-едър, отколкото го помнех, стегнат в перфектно ушит скъп сив костюм. Но пак се зачервяваше лесно, както си спомнях, и точно това стана, като заговори за живота си и работата сКубинско братство.
Мама притисна длани към ушите си, макар че продължи да се усмихва.
— Моля те, Хуан, не искам да слушам за това.
Леля Карлота изгледа строго Хуан и той постъпи като добър син, какъвто си беше. Не беше тайна, че той се грижеше за майка си (баща му бе починал от рак малко след заминаването им от Куба) и благодарение на него тя си бе възвърнала, ако не и надминала, начина на живот, който беше имала в Куба. Дори и така тя не беше изгубила авторитета си на майка.
Седнахме в дневната, сред вазите с цветя от градината, пиехме вино и хапвахме кубински специалитети, когато Хуан се наведе, напрягайки внушителната си талия, за да ми каже нещо, което да чуя само аз. Заговори ми на испански и осъзнах колко отдавна не бях разговаряла на родния си език с някого на моята възраст. Двете с Марта си говорехме на английски все повече и на испански говорех единствено с родителите си и баба и дядо. Като говорехме на испански с Хуан, някак имах чувството, че си казваме нещо по-важно.
— Имаш ли новини от Алисия? — попита ме той.
— Поддържаме връзка с писма.
— Значи, знаеш, че е комунистка и че се е омъжила за някакъв комунист, който буквално е промил мозъка ѝ.
— Знам, че тя много обича Тони. Имат дъщеря — Лусинда.
— Чух, че тя е сляпа.
— И двамата очакват прегледа в една очна клиника в Хавана.
Хуан лапна картофен крокет и се засмя, докато го дъвчеше. Изглеждаше, сякаш поглъща всичката радост и надежда заедно с картофа.
— Никога няма да успеят да се вредят за преглед — каза той и отпи от виното, за да прочисти гърлото си. — Всеизвестно е, че по-добрите клиники обслужват важните чужденци и високопоставените членове на партията. Обикновените граждани отиват в списъка на чакащите.
Не знаех какво да кажа. Хуан беше убеден в информацията, с която разполагаше. Той живееше в Маями, следеше случващото се в Куба и беше активно ангажиран в борбата, затова знаеше последните новини. В Калифорния ние бяхме далече от тези грижи, защото тук се говореше главно за емигрантите от Мексико и за осигуряването на двуезично обучение в училищата в града. Искаше ми се да оспоря изказването му, но нямах доводи, а Хуан разполагаше с цял арсенал.
— Ти можеш да ѝ помогнеш, Нора.
— Как?
— Убеди я да кандидатства за виза. Сигурен съм, че ще мога да уредя нещо по въпроса, ако тя подаде документите си за виза.
— Тя няма да напусне Тони. Няма да напусне Куба.
Все едно бяхме в задния двор на леля Мария…
— Изиграй само една игра на бейзбол с мен, Нора — казваше тогава Хуан и събираше пухкавите си длани в настойчива молба.
— Ти хвърляш топката прекалено силно — отвръщах аз.