— Обещавам, че този път ще внимавам. — Той ми хвърляше ръкавицата си и аз я нахлузвах на ръката си. Беше ми поне три размера по-голяма, но се съгласявах, защото в момента бях най-близкото до момче, с което Хуан разполагаше, и знаех, че той нямаше да се откаже, докато не отстъпех. Играехме на двора, докато сенките започнеха да се удължават и ни поглъщаха, докато вече не можех да се преструвам, че не чувам оплакванията на мама, че се цапам, или докато Алисия не дойдеше да ме подмами с нещо по-интересно…
— Тя е единствената, която остана там — добави Хуан. Може би си спомняше, че винаги отстъпвах пред молбите му.
— Така ли?
— От нашата групичка, да. Единствените други, които останаха, са старци.
— Като леля Панчита.
Хуан смръщи чело и погледна към майка си, която слушаше разговора ни, макар че се преструваше на разсеяна. Тя направи същото объркано изражение като него и се обърна към мама, която пренареждаше крокетите и хапките върху подноса.
— Леля Мария каза, че ще ти се обади — каза Карлота.
— За какво? — попита мама и изтърва един картофен крокет на пода.
— Панчита е починала преди две седмици. Казват, че умряла, докато пушела пура, макар че лекарят ѝ забранил да пуши, а недостигът на тютюн в Куба се оказал полезен за здравето ѝ.
Мама се облегна назад с насълзени очи, а картофът остана на пода до крака ѝ.
— Дано почива в мир.
— Тя беше добра жена — добави леля Карлота и кимна тъжно.
— Тя се грижеше за чернокожите, сякаш бяха нейна собствена плът и кръв.
— Понякога за сметка на собствените си близки…
— Ако беше напътствала Алисия по друг начин, сега тя щеше да е свободна, а не в капана на комунистическите лъжи… — вметна Хуан.
— Казват, че преди революцията плантацията щяла да бъде много по-печеливша, ако Панчита не била отстъпила контрола над нея на чернокожите си приятели.
— Казват, че Лола я научила да пуши всеки ден, също като пея, и че Панчита харчела пари, които нямала, за да си купува пури.
Мама вдигна картофа от земята с една салфетка и внимателно го уви в нея.
— Може и да не е била много умна, но Панчита беше добра жена.
— Добра жена беше — повториха в хор всички.
На вратата се позвъни и мама отвори. На прага стоеше усмихнат Грег. Мама гордо го представи като моя приятел. Не бях съвсем сигурна дали ми харесваше да чувам това. След като се ръкува енергично с братовчед ми Хуан, той седна на стола до мен. Въпреки че вече бяхме правили секс десетина пъти, той не смееше да ме целуне или дори да ме докосне с ръка в присъствието на семейството ми. Аз не му обърнах внимание, защото още бях разстроена и объркана от новината за смъртта на леля Панчита.
Изправих се и съборих чаша червено вино върху белия килим. Мама ахна, а Грег бързо започна да попива петното със салфетката си.
— Леля Панчита беше чудесна жена. Тя беше единствената, която не обърна гръб на Алисия, когато се омъжи за Тони — заявих аз на слисаната група.
— Успокой се, Нора — каза мама.
— Вие критикувате леля Панчита, че е помагала на чернокожите, но тя обичаше Лола повече, отколкото мнозина обичат родните си братя и сестри… Всъщност точно затова се случи революцията.
Мама скочи на крака.
— Не знаеш какво говориш, глупаво момиче.
Леля Карлота се прокашля.
— Може би трябва да си тръгваме, Рехина. Нора е разстроена.
Мама вдигна решително ръка, за да я спре.
— Няма да ходите никъде — каза тя и пристъпи към мен.
— Мери си думите, млада госпожице. Докато си в тази къща, ще проявяваш уважение.
Аз излязох сърдито през вратата и чух как Грег се опитва да обясни нещо:
— Тя е много стресирана от търсенето на работа… Лесно се разстройва напоследък… — Можех да си представя лицето му, червено като петното от вино на килима.
— Тя е разглезена — не отстъпи мама. — Мисли се за по-умна от всички.
— Определено има усмивката на Гарсия — каза татко, като надничаше в креватчето.
— Не говори глупости, Хосе. Още не може да се усмихва.
— Казвам ти, видях я да се усмихва преди малко, когато ти не я гледаше.
Бяхме свикнали с добродушните спорове на мама и татко, откакто бебето се бе родило. Изглеждаше, сякаш превръщането им в баба и дядо ги беше накарало на мига да забравят как да се разбират. Мама не можеше да говори за нищо друго, освен за бебето и Марта, и как те двамата с Еди се справяха с родителството. Всеки би си помислил, че Марта и Еди са се разболели от някаква екзотична и нелечима болест, изискваща постоянното внимание на всички близки. За пръв път от години татко се прибираше от работа рано, за да придружи мама при ежедневното ѝ посещение, преди Марта и Еди да сложат бебето да спи. Чувахме татко да си свирука, когато влизаше през задната врата, усмихнат до уши.