Разхождаме се с Лусинда и Тони по широкия булевард край кея всяка неделя. Вглеждам се в очите на другите, които правят същото, разхождат се край сгради, които някога бяха красиви и блестящи, а сега са като огромни гробници, нападнати от гладни плъхове. Слънцето се е превърнало в гола крушка, която подчертава грозотата на живота ни. Само нощем преструвките носят някаква утеха. Гледам светлините, които примигват по кея, и си спомням. Нима всичко е било сън, Нора? Смеехме ли се заедно с теб на плажа, без никаква грижа, сигурни, че обядът ни ще бъде готов, а слугите ще имат предостатъчно останала храна, която да занесат в домовете си? Бих могла да храня семейството си цял месец с храната, която тогава съм оставяла в чинията си. Бих могла да живея цял ден с трохите, паднали на пода.
Прости ми, че се оплаквам, но една от малкото утехи, които са ми останали, е да знам, че ти ще прочетеш тези думи и ще ме разбереш както никой друг. Знам, мислиш си, че съм се превърнала в някоя от онези отчаяни хора, но те уверявам, че тъгата вече не ме поглъща, както преди. Колкото и да е странно, тя стана моята сила и ми напомня, че вече не мога да се губя в мечтанията си, ако искам да оцелея. Не знам дали съм пораснала, или просто съм уморена. Може би по малко и от двете.
Преди да завърша, трябва да ти кажа колко се гордея с теб, че приключи историята с Грегорио. Проявила си кураж, който майка ти не разбира. Сърцето ти ще те поведе към съдбата ти. Пиши ми скоро и ми кажи къде те е отвело.
Алисия
Намерих си работа в Източен Лос Анджелис като учителка на първокласници, които още учеха английски. Обожавах децата и се посветих на работата си и училището. Прекарвах много време и с племенницата си. Времето летеше и дори не се сещах за мъже и срещи. Принудих се да приема две покани за вечеря, включително от един приятел на Еди, с когото Марта държеше да ме сватоса, защото смяташе, че бил идеален за мен. Отказах втората покана и на двамата мъже.
Марта и мама ме предупреждаваха, че не трябва да бъда прекалено претенциозна, но изобщо не смятах, че съм такава. Просто чаках да срещна човека за мен. Чаках надеждата да ме намери, както бях правила винаги. Отново мислите ми се насочиха към поканата на сестра Маргарита преди толкова много години. Може би тя бе притежавала мъдрост да прозре бъдещето ми и да предвиди романтичните разочарования, които бих могла да избегна, ако бях последвала примера ѝ. Може би сестра Маргарита е била права за мен.
Академичните ми усилия винаги водеха до успехи и на следващата есен вече се подготвях да кандидатствам за магистърска степен. Наложи се да се върна в университета няколко пъти, за да събера необходимите документи за кандидатстването. Изненадах се колко ми е приятно да съм отново там, а още повече се изненадах, когато един следобед се озовах пред вратата на офиса на Джереми с две чаши горещо кафе в ръце. Чух го, че говори по телефона, спокойният му глас опитваше да вразуми един от студентите му, който очевидно не беше доволен от оценката си. Не изчаках да довърши разговора си, почуках и надникнах в стаята. Той се изненада да ме види и заекна леко, докато търсеше начин да приключи разговора по телефона. Поставих чашите с кафе върху бюрото и седнах до него. Гледахме се един друг и се усмихвахме. Не казахме нищо почти няколко минути.
— Как си? — попита той накрая.
— Добре. А ти?
— Добре, добре.
Усмихвахме се един на друг още известно време, после той разтърси глава и започна да пренарежда листовете по бюрото си.
— Нека позная — каза той. — Дошла си, за да ме поканиш лично на сватбата си?
Разсмях се, странно очарована, че той беше казал точно това.
— Какво те кара да мислиш така?
— Последния път, когато те видях, останах с впечатлението, че имаш сериозна връзка с някого и се каниш да поемеш по щастливия път на брака. Колко време мина оттогава?
— Почти две години… мисля.
— Много може да се случи за две години — каза той и продължи да се занимава с листовете, без да ме поглежда.
— Така е. Е, определено не се каня да се омъжвам. Може и никога да не се омъжа.
Джереми скръсти ръце и кимна бавно, но трапчинките му се показаха, макар че се стараеше да не се разсмее. Облегна се на стола си и се вгледа в мен.
— Какво е толкова смешно?
Той поклати глава.
— Прозвуча като типична американка, когато го каза.