— Това лошо ли е?
— Не, не е лошо — продължи да се усмихва той.
Топлината отново бе започнала да се разлива в корема ми. Чувствах се не на себе си.
— Какво става с теб?
Джереми отпусна ръце.
— Нищо особено.
После ръката му се вдигна към лицето и той започна да поглажда брадичката си, както правеше в училище, докато работеше по някой превод. Погледът му обходи тавана и после решително се върна върху лицето ми.
— Това не е съвсем вярно… С Джейн се разделихме преди известно време. Окончателните документи за развода ще излязат всеки момент. Мислех да ти се обадя, за да ти кажа, но не ми се стори… — Замълча и се наведе напред, за да постави ръката си върху моята, която бе свита в скута ми. Този път докосването не беше случайно. Гласът му беше нежен и ясен, когато заговори отново: — Няма причина да не ти кажа сега, защото може да нямам друга възможност. — Стисна ръката ми, сякаш да извлече от нея куража, от който се нуждаеше, преди да продължи: — От първия ден, в който те видях, преди толкова много години, с вързана на опашка коса и три четвърти чорапи, аз те… аз те обикнах, Нора. Търсих те, когато се върнах от Перу, но ти се беше преместила и предположих, че си се върнала в Куба, както казваше, че ще направиш. После срещнах Джейн и реших, че е най-добре да продължа напред, но когато отново попаднах на теб, разбрах, че съм сбъркал.
По лицето ми се стичаха сълзи и вече го виждах замъглено, като в сън.
— Не исках да те разстройвам…
Сърцето ми биеше по-силно от всякога през живота ми, имах чувството, че ще припадна, ако не се съсредоточа да вдишвам и издишвам последователно.
— Преди години ти казах, че да загубиш надежда, е по-лошо от това да си гладен, защото после трябва да чакаш надеждата отново да те намери, помниш ли?
— Помня.
— Грешила съм, Джереми. Напълно съм грешила. Не е трябвало да чакам надеждата да ме намери, трябвало е да отида и да я потърся сама. А сестра Маргарита също е грешала.
— Коя е сестра Маргарита?
— Не съм ли ти разказвала за нея?
— Не, но те слушам.
Започнах да му разказвам за сестра Маргарита, но думите ми се оплетоха и всеки път, когато го погледнех, той ми се усмихваше толкова нежно, че стана напълно невъзможно да довърша смислено разказа си. Все още разтреперена, посегнах към кафето си с надеждата, че то ще ме успокои, но Джереми взе чашата от ръката ми и я върна на бюрото. Издърпа стола си напред, така че коленете ни се докоснаха, и се наведе към мен с очи, изпълнени с копнеж.
— Винаги съм искал да те попитам нещо — каза той.
— Разбира се.
Той се премести още малко по-напред.
— Как се казва на испански: „Може ли да те целуна?“
— Знаеш как — отвърнах и се изчервих като ученичка.
— Но ми харесва как го произнасяш ти. Ще го кажеш ли?
Беше толкова близо, че усещах топлия му дъх върху устните си.
— ¿Te puedo besar? — казах аз.
Той докосна бузата ми и повтори на перфектен испански:
— Hopa,¿Te puedo besar?
— Да, Джереми. За теб отговорът ми винаги ще бъде „да“.
Веднага написах на Алисия хубавата новина за мен и Джереми, но минаха месеци, без да получа отговор от нея. Бях ужасно изплашена, че нещо се е случило с нея, Лусинда и Тони. Както бе изтъкнал Хуан, Алисия беше последната от семейството, останала в Куба, така че нямаше на кого да се обадя или пиша, за да разбера какво става. Единственият начин да успокоя страховете си беше, като си казвах, че ако тя беше в опасност, щях да го усетя. Винаги бяхме успявали да отгатваме какво си мисли другата и някак усещах състоянието ѝ, дори и неизречено, също както преди години дълбоко в сърцето си бях сигурна, че тя е преживяла смъртта на баща си.
Внушавах си, че е добре, и си представях как поглъща писмата ми като лакомства, които ѝ дават сили в трудностите. Но писмата бяха още по-важни за мен, отколкото за нея. Напомняха ми коя съм аз. Бяха моето мислено пътуване към дома, без тях се чувствах някак незавършена. Така че ѝ пишех отново и отново, въпреки че не получавах отговорите ѝ.
Скъпа Алисия,
Двамата с Джереми си купихме малка къща в Санта Моника Бийч. Не е на плажа като къщата на баба и дядо във Варадеро, но ако застана на пръсти върху тоалетната, мога да зърна късче от океана през прозореца над покривите. Често се разхождаме, независимо дали е студено или топло, защото Джереми смята, че океанът е красив при всякакво време. Той ме убеди да си взема няколко месеца почивка, преди да започна следването, за да имаме повече време заедно.
Мама ме учи да готвя. Повечето сутрини, след като Джереми тръгне за университета, аз отивам до тях за урока си по готварство. Досега се научих да правя пиле с ориз, яхния с бамя, пържени банани, свинско бутче със сос и плодова пита. Помня как прекарвах часове наред в кухнята, помагах на Беба да реже лук, домати и чесън, докато целите се вмирисвахме, но никога не обсъждахме готвенето. Беба обичаше да говори за духовете, живеещи в горите, и за злото, сполетяващо глупавите хора, които не ги уважавали, както се полагало. Мама общо взето се държи по същия начин, затова трябва да внимавам какво точно върши, докато ме залива с клюки за сестрата на Еди и нейния втори брак.