Беба дръпна ръка от челото ми и я сложи на кръста си.
— Е, нямаш температура. Все пак ще ти направя чай. Може би после ще хапнеш нещо.
Тя излезе, а аз стиснах възглавницата си. Когато станех монахиня, Беба нямаше да я има да ми прави чай или да ми мери температурата. Монахините правеха всичко сами.
Татко се прибра от работа по обичайното време, малко след седем. Седна на креслото си да чете вечерния вестник, докато чакаше мама да ни извика за вечеря. Знаех, че понякога татко не беше така отстъпчив като мама и ако сестра Маргарита говореше с него насаме, можеше да не се съгласи да стана монахиня. Но мама и татко рядко ходеха някъде сами. Освен това той със сигурност нямаше да оспори мнението на мама, защото я обичаше толкова много. Не можеше да понесе да я види разстроена и за миг. Постоянно ѝ казваше, че е красива, и тичаше да ѝ купи сок от захарна тръстика или от прясна гуаява, когато чуеше камбанката на някой уличен продавач пред дома ни. Тя само изпърхваше с мигли — и той скачаше от стола и се втурваше към асансьора, преди търговецът да се е отдалечил.
Той ѝ каза, че е красива, дори в деня, когато тя изпробва банския костюм от две части. Беше изпънала банския толкова силно, че се страхувах, че платът ще се скъса. Когато най-после успя да се напъха, страните ѝ бяха зачервени от усилието. Марта се изкикоти, а аз я гледах ужасено и започнах да я умолявам да не се показва на татко.
— Защо да не му се покажа? Родила съм му две деца.
— Защото не изглеждаш като дамите по телевизията, мамо. Може да спре да те обича.
Мама пренебрегна предупреждението ми, докато преценяваше пълното си бледо тяло в голямото огледало. Приличаше на превтасало тесто, което е изскочило от тавата. Дръпнах я от огледалото и я насочих към леглото, където беше оставила роклята си. За мен нямаше никакво съмнение, че най-прекрасната ѝ физическа черта беше лицето ѝ с големи тъмни очи и дълги мигли, извити в краищата като изящно ветрило.
— Облечи си роклята, мамо. С нея си много красива.
Тя издърпа ръката си от моята.
— Не говори глупости. — Отправи се решително към хола, където татко четеше вестника си. Двете с Марта я последвахме. — Е? — каза мама с прелъстителен глас и зае поза на красавица на плажа. — Какво мислиш?
Очите му се отвориха широко и той изпусна вестника си на пода.
— Ти си ангел, Рехина. Прекрасен ангел.
— Не съм вече момичето, за което се ожени. За съжаление, двете бебета доста са променили фигурата ми.
— Сега си по-красива от всякога, любов моя.
Двете с Марта се спогледахме втрещени. Това беше поредното потвърждение за удивителните способности на мама. Само да ме погледнеше с пронизващите си очи — и разбираше какво си мисля, особено когато мислех за нещо непозволено. Само да примигнеше на татко и да му се усмихнеше леко, той беше готов да е на едно мнение с нея по всеки въпрос. Единствените хора, които умееха да въздействат още по-силно, бяха монахините и това беше проблемът.
Мотаех се край татко в очакване да ме забележи. Той отпусна вестника си и ми направи знак да се приближа, за да ме целуне по челото.
— Как е моето момиче?
— Добре, татко.
— Майка ти скоро ли ще се прибере?
— Да, отиде у леля Мария, но ще се върне скоро.
Той отново зачете вестника си, а аз се подпрях на облегалката на стола му и се загледах в тъмната му лъскава коса, която блестеше не по-малко от излъсканите му обувки. Златният часовник, който мама му беше подарила за Коледа предната година, се подаваше изпод маншета на бялата му риза.
Заобиколих стола му, за да го погледна в лицето.
— Татко?
Той измърмори, без да вдига поглед от вестника.
— Мислиш ли, че свещениците и монахините са винаги прави?
— Не съм сигурен, че разбирам какво ме питаш, Нора. За какво да са прави?
— Ами, за разни неща, например какво да правиш с живота си.
Той отново отпусна вестника, заинтригуван.
— Интересен въпрос. Сега, като го споменаваш, мисля, че точно това им е работата — да ни помогнат да живеем по-добре. Отговорът е „да“, те знаят какво трябва да правим в живота си.
Избягвах сестра Маргарита до края на седмицата, но накъдето и да се обърнех, ми се струваше, че кафявите ѝ очи ме търсят и опитват да ме вкарат в капана на още някой момент на тайнствено разбирателство. В параклиса свеждах глава по-ниско от всички останали, устните ми се движеха бързо в неспирни молитви. Дори някой цветен сноп от светлина да ме вдигнеше от пейката, пак нямаше да отместя поглед или да примигна. Дори изображенията на спирките по Кръстния път да оживееха около мен, нямаше да ги забележа, защото не пропусках нито дума от молитвата.