Сега вече знам как си се чувствала преди години, когато ми пишеше, че дори и животът ти да не се промени никога вече, ще умреш щастлива. Всеки ден е едно съвършено цвете, което започва с прегръдката на Джереми и завършва по същия начин.
Не знам дали и ти си се чувствала така, но малко ме е страх, че съм толкова щастлива. Страхувам се, че един ден ще се събудя и ще открия, че съм загубила Джереми, нашата малка къща, следобедните разходки, всичко. Опитах да обясня това на Джереми, но той не разбира.
— Никъде няма да ходя. Оставаш с мен.
Лежа будна нощем дълго след като Джереми е заспал и продължавам да се тревожа. Осъзнавам колко е глупаво това. Джереми не ми е дал повод да се съмнявам в него. Той е мил и загрижен съпруг, точно какъвто беше и като приятел, дори още повече. Но моите тревоги нямат нищо общо с него, те са част от това, което съм, и не могат да избледнеят като акцента ми.
Един ден мама ме попита защо изражението ми е толкова напрегнато и аз ѝ разказах за налудничавите си страхове и колко детински се държа. Тя ми каза нещо, което вероятно съм знаела през цялото време.
— Това не е детинско — заяви тя, абсолютно убедена, сякаш бях объркала манго с банан. — Когато баща ти намери първата си работа тук, бях сигурна, че ще я загуби до седмица. А когато купи къщата, постоянно оглеждах улицата, за да проверя дали някой американец в тъмен костюм не идва по алеята, за да ни съобщи, че е станала грешка и трябва да върнем къщата. Когато веднъж в живота си загубиш всичко, има голяма вероятност това да не се случи никога отново, но е невъзможно да забравиш, че се е случило, и е естествено да се тревожиш.
Така че вече имам разрешение да се тревожа и мога да ти кажа колко се тревожа, че не съм получавала писмо от теб от толкова време. Сигурна съм, че вече си научила новия ми адрес. Може би пак сте се преместили и си забравила да пренасочиш пощата? Моля те, бъди сигурна, че колкото и време да мине, вие с Лусинда и Тони сте винаги в молитвите ми.
Нора
Скъпа Нора,
Извини ме, че не съм ти писала толкова отдавна. Четях всяко твое писмо отново и отново. Разплаках се от радост, когато прочетох за сватбата ти с Джереми, и съм толкова щастлива, че съвместният ви живот е прекрасен. Винаги съм знаела, че ще стане така.
Не знам откъде да започна, нито кое е било последното нещо, за което съм ти писала. Животът ми е като сложна рецепта, в която не можеш да си спомниш дали вече си добавил захарта или солта и просто продължаваш напред, защото и без това няма значение, ястието все едно е съсипано.
Тони отново ме остави сама. Този път не е заради любовта му към революцията, а заради нарастващата му омраза към нея. Той не се промени за една нощ. Предаността му започна да отслабва, а гневът му — да се засилва с времето, като постоянния ритъм на барабан, който става все по-шумен и по-шумен, докато накрая той крещеше от болка, сякаш животът го измъчваше с поредица от неспазени обещания. Искрата надежда, която винаги грееше в очите на любимия ми, беше изместена от черна ярост, кипяща и непредсказуема.
Тони ходеше в очната клиника всеки ден да пита кога ще дойде редът ни за преглед и за да е сигурен, че Лусинда е все още в списъка. Винаги му казваха едно и също: че прегледът на Лусинда ще бъде насрочен възможно най-скоро и че ще получим съобщение на домашния си адрес. Един ден му казали, че името на Лусинда вече не е в списъка, и се наложило двама полицаи да го изведат насила от клиниката. Щели да го арестуват, ако единият полицай не се оказал негов стар приятел от Ангола.
След това Тони вече не беше същият. Седеше часове наред и гледаше невиждащо през прозореца. Напомняше ми за мен самата, след като разстреляха татко, само че аз не можех да му помогна така, както той помогна на мен. Единствено Лусинда успяваше да извика някаква бледа усмивка на устните му, и то невинаги.
После онзи полицай, приятелят му, се върна и каза на Тони, че един съсед ме е видял да ходя в църквата с Лусинда и че това била причината да зачеркнат името ѝ от списъка. Може да се питаш как десет или петнайсет минути на ден, прекарани в една празна църква, могат да съсипят живота ти, но според комунистическата партия всякакви религиозни настроения се считат за слабост, проява на нелоялност към комунизма и заплаха за революцията. Опитахме да продължим живота си, както преди, но отчаянието ни нарасна. Лусинда също го усети и започна да плаче за дреболии.