Не съм такава глупачка, каквато бях по-рано. Не повярвах и за миг, че Рикардо се е влюбил в мен, но разбрах, че от реакцията ми зависеше дали Тони щеше да опита мангото, което му бях донесла.
Споменах ли, че лицето на Рикардо е грубо и с белези и че заради косматите му пръсти ръцете му приличат на два огромни паяка? Милият му поглед стана зловещ и аз опитах да го успокоя, като го погалих леко по ръцете. Това беше достатъчно за момента, на следващата седмица му позволих да докосне косата ми и да прошепне някакви глупости в ухото ми, докато зяпаше в деколтето ми. В този ден носех на Тони прясно изпечен хляб, който Берта беше донесла от хотела.
Рикардо ми съобщи, че ще местят Тони в друг сектор на затвора и че той няма да може да му носи храната.
После добави, че ако му позволя да пъхне ръце под блузата ми, ще уреди да го преместят в другия сектор.
От месеци плащам най-високата цена за спокойствието си. Веднъж седмично в единайсет, след като свърши дежурството на Рикардо, се срещаме в северния край на кея. Той ми казва да не закъснявам, защото жена му била много грозна и ревнива и ако закъснеел, тя щяла да се чуди къде е той и сигурно щяла да изяде и неговата вечеря, защото била и дебела. Казва ми, че заради мен си струвало да остане гладен една вечер, но ако можело да има и мен, и вечерята си, защо не?
Преди ти писах, че отчаянието променя хората. Гладът, също като алкохола, премахва задръжките, така че нещо, което преди е било немислимо, сега става не само възможно, но и вероятно. Вече знам, че съм способна на всичко, за да защитя Лусинда и Тони. Проблемът е, че се налага да избирам между по-малко на брой и по-отчаяни действия и не ми остава нищо, освен крайна деградация.
Обмислям предложението, което ми направи преди толкова време, да кандидатствам за визи и че Хуан ще помогне по всеки възможен начин. Преди си мислех, че ще умра, ако напусна Куба, но днес бих тръгнала и върху плаващ дънер, ако знаех, че Тони няма да пострада. Аз съм затворничка с него. Единственото, което ми дава спокойствие, е, че Лусинда е с мен, а не в лагер. Миналата седмица получих съобщение, че засега е освободена от лагера, но не знам колко време ще трае това.
Ще се махна от това място. Обещавам ти с цялата любов и сила, които имам в сърцето си: дори и дъщеря ми никога да не разбере какво е да вдигнеш поглед към кралските палми, никога да не види красотата на собственото си лице, тя ще научи какво е свобода.
Алисия
Джереми ме прегръщаше, а аз не спирах да плача.
— Трябва да отидеш при нея — каза той и стисна раменете ми. — Може би ще успееш да я убедиш да спре това, което си причинява.
— Тя мисли само как да опази Тони. Няма да променя нищо и ако отида там.
Двамата с Джереми никога не се карахме. И да имах склонност да повишавам глас до кубинските висоти, с които бях свикнала в дома си, неговите спокойни и рационални реакции успяваха да загладят настръхналата ми перушина.
Този път той беше ядосаният.
— Другите кубинци посещават роднините си, защо ти да не можеш да отидеш? Просто кажи на родителите си, че вече си възрастна и си взела решение.
Обърнах му гръб и усетих вцепенението, което ме връхлиташе всеки път, когато си помислех за отиване в Куба. Бях видяла как лицето на мама се беше сгърчило в агония, когато Фидел Кастро обяви Куба за социалистическа република. Бях видяла баща си да плаче, свит като бебе, след като бяхме научили за убийството на чичо Карлос.
— Не е толкова лесно — казах аз.
— Така е, но ти го правиш по-трудно.
Обърнах лице към него.
— Не разбираш, защото никога не си се откъсвал от живота си по този начин. Все едно да събуеш удобните си обувки и да откриеш, че на краката ти има тежки ботуши, които не са ти по мярка и никога няма да бъдат.
Джереми наклони глава на една страна.
— Права си, не разбирам, Нора. Не мисля, че някога ще разбера.
Първо чухме новината за лодкарите по телевизията. Отчаяни кубинци, мъже, жени и деца, се хвърляха в морето с надеждата, че гумите и парчетата дърво, стегнати с въже, ще ги транспортират до свободата. Говорехме за това по време на неделния обяд и както винаги, мама насочваше разговора.
— Никой тук не се интересува какво се случва с онези нещастни души — настояваше тя. — Американците забравиха за Куба. Какво е тя в края на краищата? Просто един малък остров насред океана, за който никой не го е грижа. За нас Куба е важна, но за останалите — не.