Татко, Марта и аз бяхме научили през годините да си мълчим, когато мама започнеше подобна тирада. Нямаше как да я убедим в нещо, което съдържаше дори и зрънце надежда, що се отнасяше до Куба и кубинците. Беше безнадежден песимист и се засягаше, ако някой опиташе да изрази малко по-оптимистично мнение. Еди беше възприел тази тактика преди години, но Джереми или не знаеше за нея, или не го беше грижа.
— Мисля, че има американци, които се интересуват. Аз например — каза той, докато режеше печеното пиле пред себе си.
— Разбира се, че се интересуваш, женен си за кубинка — каза мама и махна с вилицата си към него, но той не беше свършил с аргументите си.
— Интересувах се и преди да се оженя за Нора. — Джереми остави вилицата си и избърса ръце със салфетката, обмисляйки внимателно думите си. — Бих искал кубинците да изживеят свободата на демокрацията, Рехина. Просто не съм сигурен, че правилният начин да постигнем това, е, като продължаваме да се дистанцираме от Кастро.
Ако бях достатъчно близо, щях да ощипя Джереми по крака. Тъй като не можех да го стигна, ми се искаше да се скрия под масата.
Мама поаленя от гняв и занарежда многословно. Червенината ѝ пламна от корема и плъзна нагоре, към шията, ушите и накрая по цялото ѝ лице.
— Дистанцираме се? Каза, че се дистанцираме? Канят онзи убиец и престъпник на срещи на върха в Европа и Южна Америка. Срещи, на които присъстват и американски политици, включително президентът. На тези срещи онзи човек е официално признаван за президент на Куба. Чувал ли си нещо по-глупаво през живота си? — Тя изстрелваше думите си, сякаш плюеше отрова. — Президент. Сякаш е бил избран, сякаш е имало повече от едно име на бюлетините по време на онзи цирк, който нарекоха избори. Знаеш ли, че хората, които не са отишли да гласуват, са били лишени от книжките си с купони за храна за бог знае колко време? Знаеше ли това? — Мама бутна стола си назад и стана от масата. Продължаваше да кипи от ярост. — Това правителство зае твърди позиции спрямо комунистическите режими навсякъде по света, но тук, в съседство, не прави нищо. Кубинци умираха редом с американците във Виетнам заради омразата си към комунизма. Но могат ли да отидат у съседите и да ги освободят от онзи психопат, който използва Куба за собствена игрална площадка?
Очите ѝ щяха да изскочат срещу Джереми, който мълчеше, но гледаше, без да трепне. Само аз виждах разочарованието на лицето му. И само аз знаех, че това разочарование е насочено към него самия и собствената му липса на чувствителност.
Прокашлях се.
— Не се разстройвай, мамо. Има много гледни точки…
Джереми ме прекъсна:
— Няма проблем. Не е нужно да ме защитаваш. Майка ти е права.
— Разбира се, че съм права — изсумтя тя, защото никога не отстъпваше.
— Моля да ме извините за грубостта, която проявих. — Джереми адресира извинението си и към мама, и към татко. Татко кимна, макар че не беше казал нито дума.
Мама изгледа всички лица около масата с видимо облекчение, че избухването ѝ беше минало без жертви, сетне насочи сериозен поглед към Джереми.
— Разбира се, че имаш право на свое мнение, Джереми. Просто казвам какво мисля аз. Пък и ние не сме в Куба. Всеки е свободен да мисли каквото си иска.
Джереми кимна и мама се усмихна, преди да отиде в кухнята. Върна се след по-малко от минута с красив златист плодов пай, обилно полят с карамелен сос. Мама постави пая пред Джереми, защото знаеше, че е любимият му, и му отряза огромно парче. После го целуна по главата и отиде да мие чиниите, без да отреже парчета за останалите.
Джереми ме прегърна силно и шепна в ухото ми и в основата на врата ми, докато не започнах да се кикотя като дете. Любихме се, огрени от лунната светлина, която грееше през отворения прозорец. Понякога океанският бриз намираше малката ни къща сред лабиринта от квартали и сгради наоколо. Вдишахме хладната му свежест и го оставихме да изсуши потта от кожата ни.
Джереми заспа, увил ръце около тялото ми, и изведнъж двамата се носехме върху малък сал насред морето. Океанът ни люлееше приятно, а пръските вода бяха като милувки. Видях звездите, блещукащи над главите ни. Това беше най-красивата нощ в живота ми. Съдбата ми се определяше от силата на моята вяра и от мечтите ми. Тя беше вятърът в платната ми, движещата сила, насочваща теченията, ритъмът на сърцето ми. Какво удивително чувство да рискувам всичко, което съм, и всичко, в което вярвам, заради това усещане за надежда. Засилващият се рев на морето не ме плашеше. Той скоро щеше да стихне и слънцето щеше да изгрее над морето, както винаги. Бяхме се устремили към по-добър живот.