Ако всичко това е било възможно тогава, не е ли възможно сега да намеря пътя към свободата на сал?
Стига толкова. Утре е работен ден. Бог да те благослови и теб, и Джереми, по всеки възможен начин. Помни, че те обичам.
Алисия
Бяхме закъснели за неделния обяд, защото Джереми имаше да оценява много курсови работи.
Очаквахме да намерим всички около масата и се изненадахме, че мама беше още с престилката на кръста и подсмърчаше в една кърпичка. Лицето ѝ грейна, когато влязохме, и едва не изтърва салатата от вълнение. Стисна ме за раменете.
— Никога няма да познаеш кой се обади.
Погледнах Джереми, който сви рамене, не по-малко озадачен от мен. Очите му още бяха зачервени от дългите часове четене на курсови работи.
— Няма ли да предположиш? — попита тя и ме разтърси леко.
— Нямам представа.
— Алисия. Обади се нашата малка Алисия! — Мама отпусна ръце, вдигна ги, пак ги отпусна и после ги закърши нервно. — Чуваше се толкова ясно, връзката беше много добра.
— Алисия… говорила си с нея по телефона, наистина? — Усетих дланта на Джереми върху гърба си.
Мама кимна и преглътна с мъка.
— Говорихме няколко минути… за толкова много неща. Тя питаше за теб. Дадох ѝ номера ти и тя каза, че ще опита да ти се обади вкъщи.
— Тя има ли телефон?
— Очевидно има телефон в хотела, където работи, но звучеше, като че не можеше да говори дълго. — Мама сякаш не можеше да прецени дали да продължи със салатата, или да разбърка говеждото задушено. — Звучи съвсем същата, Нора, съвсем същата. Има същия нежен глас и… — Мама се облегна на плота и заплака. Изтичах до нея с насълзени очи и я прегърнах силно, а тя продължи да говори: — Виждам я толкова ясно. Последния път, когато се сбогувахме с тях на Варадеро, помниш ли? Беше красиво момиче, толкова сладка и умна. — Тя се обърна към Джереми, подсмърчайки. — Имаше златиста коса, красива и къдрава. Никой не можеше да повярва, че е кубинка. И очите ѝ бяха зелени.
— Очите ѝ сигурно още са зелени, мамо. Говориш за нея, сякаш е мъртва.
Мама се обърна към тенджерата си.
— Мои познати, които са ходили на посещение в Куба, я описват като гробище, пълно с ходещи трупове. Самата Куба е жив мъртвец. — Тя подсмръкна шумно.
Не говорихме почти за нищо друго по време на обяда. Мама разказа десетминутния си разговор с Алисия поне двайсет пъти. Всеки нов разказ разкриваше някакъв допълнителен нюанс или детайл от живота ѝ и плановете ѝ за бъдещето. Разбира се, аз вече знаех всичко това, но не споделих останалите неща, които знаех. Това, което Алисия ми бе писала в писмата си, беше свещено и предназначено само за мен.
— Тя работи в някакъв много луксозен хотел — продължаваше мама. — Тони няма да излезе от затвора още две-три години, но тя се надява да стане по-рано. Изглежда, има някакъв приятел, който се грижи за Тони. Спестява парите, които ѝ изпращаме и които туристите ѝ дават. Казва, че с тези пари ще могат да заминат веднага щом Тони излезе от затвора.
— Значи, твърдо възнамеряват да се махнат оттам? — попита Марта, докато опитваше да храни сина си — Майкъл, който плюеше черния боб и се държеше като типичен американец, какъвто и изглеждаше.
— Така изглежда.
— Ще кандидатстват ли за визи? — попита татко.
— Каза, че ще опитат, но ако не получат визи, ще се измъкнат по какъвто начин успеят.
Всички около масата притихнаха при тези думи. Всеки ден имаше репортажи за удавили се бегълци, тръгнали от Куба на салове.
— Каза ли кога ще ми се обади? — попитах аз поне за десети път.
— Записа си номера ти и го повтори два пъти. Каза, че ще ти се обади възможно най-скоро.
По време на обяда татко беше много мълчалив. Той не можеше да слуша за Алисия и да не се сети за брат си. Не хапна почти нищо и стана от масата рано с извинението, че трябва да дочете нещо преди понеделника. Мама го извини пред Еди и Джереми:
— Разбирате ли, той преживя ужасна загуба. Всъщност всички я преживяхме…
— Те знаят, мамо — прекъсна я Марта. И мама замълча, облекчена, че не се налага да разказва за смъртта на чичо Карлос. Всички бяхме облекчени.
Чаках дни, а после и седмици. Всеки път, когато телефонът звъннеше, грабвах слушалката с надеждата да чуя прашене и после далечния глас на Алисия. Щях ли да позная гласа ѝ след толкова много години? Чувах детския ѝ глас, когато четях писмата ѝ, прекрасен нежен глас, пълен с ясна светлина и оптимизъм. Такъв глас, който би могъл да принадлежи само на красиво момиче. Но сега тя беше зряла жена, бе преживяла толкова страдания. Гласът ѝ трябваше да е различен, трябваше да бъде.