Ще чакам писмото ти, както чакам новини от Тони всеки ден, допряла една ръка до сърцето си и повдигнала другата към небето.
Алисия
Мама се строполи на дивана, плачейки, а татко стоеше мрачен и примирен до нея. Нещата се развиваха точно както очаквах, но дланите ми продължаваха да се потят и страхът бушуваше в стомаха ми. Джереми стоеше до мен, няколко крачки по-назад. Дори и след повече от пет години брак, той не беше свикнал с тези емоционални изблици и се беше научил по трудния начин, че е безполезно да реагира — като антрополог, изучаващ обективно странно племе в джунглата. Независимо дали му харесваше или не, той вече беше един от нас, малко по-интелектуално и съзерцателно настроен от останалите, но все пак един от нас.
— Знаеш ли как се чувствам? — попита мама, вдигайки обляното си в сълзи лице от възглавницата. — Чувствам се, сякаш съм била лишена от родината си, а сега ще бъда лишена и от честта си, защото моята плът и кръв ще отиде да налива американски долари в онази престъпна система. Всеки цент, който харчиш там, отива в джоба на онзи човек.
— Рехина, моля те, успокой се. — Татко постави длан върху ръката ѝ, но тя се освободи от нея с рязко движение. Все пак сведе поглед като смъмрено дете.
Татко се прокашля. Погледът му беше решителен, макар и пропит с тъга като в най-тежките моменти от живота му.
— Знаеш как се чувстваме в тази ситуация, Нора, но ти си зряла жена и не можем да ти казваме какво да правиш. Може би един ден, когато имаш свои деца, ще… — Татко напъха ръце в джобовете си и поклати глава, а очите му се напълниха със сълзи. — Един ден ще разбереш.
Тръгнахме си от дома на мама и татко, без да изядем неделния обед. Вместо това хапнахме суши в едно малко ресторантче край брега и после се разходихме по кея. Почти не говорихме, Джереми само стискаше ръката ми в джоба на якето си, за да я предпази от студения вятър.
— Значи, все пак ще отидеш? — попита той, когато стигнахме до края на кея.
— Да, ще отида. — Спряхме за момент и се облегнахме на парапета, загледани в океана пред нас. Вятърът носеше пръски вода и напълни очите и носа ни, изми ни и едновременно ни изсуши.
— Добре — каза той, обви ръка около рамото ми и ме придърпа близо до себе си, така че застанах на един крак. — Сигурна ли си, че ще се справиш сама? Мога да опитам да си взема отпуск, макар че е трудно по средата на семестъра.
— Сигурна съм, ще се справя.
Стояхме и гледахме вълните, които се плъзгаха напред симетрично, неспирно гонещи се ивици, които блъскаха основите на кея с невъобразима сила. Океанът бе злокобно зелен, прозрачен и лъскав като много дебело стъкло, вдигаше огромни вълни с остри назъбени краища и отново ги поглъщаше с яростни пориви. Колко различно от морето, което скоро щях да видя край родината си. Опитах да обясня това на Джереми, докато стояхме под ситния дъжд. Говорех, а океанът сякаш ревнуваше и опитваше да ме повлече към дъното с рева си.
— Онова море е тихо. Вълните не блъскат, а се плъзгат върху теб като нежен бриз. И можеш да видиш пръстите на краката си дори когато водата стига до раменете ти. Понякога, когато си потопен в съвършената му топлина, някой дъждовен облак се появява неочаквано, сякаш от нищото, и започва да вали с едри топли капки точно върху теб. Двете с Алисия обичахме да се преструваме, че мием косите си насред морето като русалки. Или се гмуркахме под водата, мислехме, че така хитро ще избягаме от дъжда за няколко секунди, докато можехме да задържим дъха си. Точно така внезапно, както бе започнал, дъждът спираше и слънцето изгряваше по-ярко отпреди. Така преживявахме няколко утрини и нощи в един-единствен ден.
Той ме гледаше с дяволитата си усмивка, която кара сърцето ми да се разтапя всеки път.
— Наистина ли? Значи, няма нужда да ходиш за две седмици, ще успееш за една, щом имаш по няколко утрини и нощи в един ден…
Обвих ръце около врата му и прошепнах в ухото му, замръзнало от вятъра:
— И ти ще ми липсваш, Джереми. Много ще ми липсваш.
Джереми ми подаде телефона сънен и когато чух гласа ѝ в слушалката, подскочих и седнах.
— Чуй се как отговаряш по телефона като истинска американка — каза тя.
— Алисия, наистина ли си ти?
Тя се засмя:
— Разбира се, че съм аз, глупаче.
— Не вярвам, че наистина говоря с теб. Не мога да повярвам, че си ти.
— Виждам, че не си забравила испанския. Страхувах се, че ще се наложи да говоря с теб, разчитайки на малкото английски, който знам, и че това ще направи разговора много скучен.