Към края на седмицата започнах да чувствам известно облекчение. Веднъж минах покрай сестра Маргарита, без тя да ме забележи. Тъй като беше главна монахиня, тя си имаше по-важни неща на главата от разговорите за моето духовно посвещение. Бях убедена, че цялата работа е забравена, и до петък апетитът ми се възвърна.
— Изглежда, се чувстваш по-добре — каза Беба, като ми сервира допълнително парче сладкиш. И как иначе? Бях си върнала живота. Двете с Алисия отново можехме да си фантазираме как ще станем танцьорки в нощен клуб, с пера в косите и дълги пелерини. Всичко беше възможно.
3.
След службата в неделя неизменно ходехме на обяд у лелята на майка ми, леля Мария. Винаги очаквах с нетърпение това гостуване, но тази неделя още повече, защото се радвах на спасението си от заплахата да стана монахиня. Цялото семейство щеше да бъде там, братовчеди, лели, чичовци, които се събираха за седмичната порция пиле с ориз и пандишпаново руло на леля Мария. Бях най-нетърпелива да видя Алисия и да ѝ разкажа как съм се разминала на косъм със съдба, по-лоша и от смъртта.
Докато възрастните седяха на верандата, играеха домино, говореха си, смееха се и от време на време повишаваха глас заради „крадливите поддръжници на Батиста“ и необходимостта от „демократични избори“, ние се измъквахме тайно и обикаляхме голямата къща, криехме се в гардероби, пълни със стари дрехи, и се преструвахме, че бягаме от някакъв злодей, който опитва да ни отвлече. Марта вървеше по петите ни, без да подозира, че сме ѝ отредили ролята на злодея или на вещицата. Когато най-после осъзнаеше това, започваше да реве с пълно гърло и неколцина възрастни идваха да я спасят, обикновено начело с мама. Ако Хуан, най-големият ни братовчед, беше наоколо, му позволявахме да ни въвлече във вълнуваща, макар и объркваща игра на бейзбол, която той с удоволствие играеше с братовчедките си, защото винаги побеждаваше.
Двете с Алисия се бяхме скрили под верандата, когато чух мама да казва:
— Хосе, помниш ли сестра Маргарита?
— Мисля, че да — отвърна татко. — Монахинята с мустака.
— Бъди сериозен, тя ме извика вчера и ми каза, че иска да говори с нас за Нора.
— Проблем ли има?
Аз притиснах длан върху устата на Алисия.
— Чу ли това? — прошепнах ѝ.
Тя кимна и аз дръпнах ръката си.
— Забъркала си се в някакви неприятности ли? — попита тя.
— По-лошо. Искат да ме правят монахиня.
На лицето ѝ се изписа ужас.
— Защо?
— Не знам. Но сестра Маргарита мисли, че трябва да стана монахиня, и ще каже това на мама и татко.
— Как се става монахиня?
— Пращат те в специално училище за монахини, където изрязват цялата ти коса, ноктите и миглите. И трябва само да се молиш, да палиш свещи и да бършеш праха от статуите на светците.
Пропълзяхме до далечния край на задния двор и се свихме зад най-големия розов храст, за да обмислим какво да правим. Това беше реален проблем, който изискваше истинско решение, а сериозността на разговора ни ускори пулса ми. Звучахме почти като нашите родители, когато седяха на верандата и говореха за политика с гласове, които бяха ту възторжени, ту отчаяни.
— Има само едно решение — каза Алисия, като си подхвърляше едно камъче от едната ръка в другата. — Трябва да избягаш. И това трябва да стане днес… преди да се прибереш у дома.
Двете с Алисия си мечтаехме за бягство от години. Щяхме да се присъединим към някоя циркова трупа и да се научим да ходим по въже и да яздим слонове. Щяхме да се движим покрай железопътната линия и да ядем смокини и банани, любимата ни храна. Щяхме да си построим сал и да отидем, където си пожелаем, започвайки от Ню Йорк, където бяхме чували, че всичко е по-голямо, по-блестящо и по-хубаво.
— Не се тревожи — каза Алисия, доловила страха ми. — Аз ще дойда с теб.
— Наистина ли?
— Разбира се. Не можеш да тръгнеш сама.
Марта най-после ни откри, клекнали зад розовия храст. Усети, че този път в играта ни има нещо различно, и започна да хленчи и да иска да ѝ доверим тайната си, дори и след като я прогонихме и заплашихме, че ще я хвърлим на акулите при следващата разходка по кея. Тя се върна отново и опита да ни подкупи — носеше курабийки, набързо увити в салфетка. Изведнъж, съвсем неочаквано, изпитах съжаление към нея и забелязах, че големите ѝ кафяви очи са пълни със сълзи.