— Звучиш съвсем като преди, Алисия. Гласът ти е… същият.
Тя въздъхна.
— Ех, да можеше всичко да е като преди. Познаваш ме, все си мечтая за невъзможното, а после някои от мечтите ми се сбъдват. Наистина ли пристигаш у дома?
— След няколко дни, точно както ти писах.
— Прекалено хубаво е дори да си го представя. — Чух някакъв шум край нея, последван от мълчание. Когато заговори отново, гласът на Алисия бе приглушен: — Чувам, че някой идва, а не ми е позволено да използвам телефона.
— Нещо не е наред ли? — попитах аз, усещайки страха в гласа ѝ.
— Всичко е наред. Важното е, че си идваш. Ще те чакам на летището. Обичам те, Нора.
— И аз те обичам, Алисия.
Хавана
24.
Два часа след началото на полета от Лос Анджелис до Маями се принудих да изпия чаша червено вино, за да успокоя нервите си. Вдъхващата спокойствие течност, последвана най-сетне от малко сън, прогони напрежението ми. Озовах се заедно с още няколко души в кръг от светлина…
Огънят гори ярко, почти докосва върховете на пръстите на краката ни и милва телата ни, когато се приближаваме и отдалечаваме от него, сякаш се носим по вълните на прилива. Бедрата ни се полюшват в ритъма на барабаните. Беба свири на тях и се усмихва с големите си красиви зъби, по-бели и от снежнобелия ѝ тюрбан. Бие барабаните толкова силно, че се тревожа, че ще се умори, но тя сияе като ангел.
— Чаках те, момиченцето ми — казва тя, без да променя ритъма. — Къде се беше скрила толкова години?
— Бях надалече, но сега се върнах у дома. — Пристъпвам към нея. Искам да видя отблизо гладката ѝ кожа. Искам да подуша мириса на лук и чушки от ръцете ѝ и да чуя дълбокия златист тембър на гласа ѝ, който ми действа по-успокояващо от гласа на майка ми.
Вглеждам се в очите ѝ и тя спира да свири. Очите ѝ са каквито ги помня — живи, загатващи някаква тайна шега, на ръба между сълзите и смеха. Тя умее да прогонва всички болки и страхове от детството ми с една своя прегръдка, с едно махване с ръка, с едно намигване.
— Всичко ще бъде наред, момиченцето ми. Не се страхувай.
— Обещаваш ли?
— Беба някога да те е лъгала?
— Не, Беба. Никога не си лъгала нито мен, нито другиго. Знам това с абсолютна сигурност, както знам собственото си име.
Доволна от отговора ми, тя започва отново да барабани и поклаща огромната си глава в ритъма, който се носи около нас и през нас. Тя вече не ми обръща внимание. Знае, че съм тук. Знае, че съм в безопасност.
Лусинда хваща ръката ми и ме връща при огъня. Води ме все по-близо до него.
— Всичко е наред, лельо Нора. Няма да боли. — Тя стъпва в огъня, за да ми покаже.
Пламъците се изстрелват през тялото ѝ и тя светва отвътре, а огънят се вие в очите и устата ѝ като пещ с нагорещени въглища, някои горящи, а други тлеещи. Косата ѝ е златиста и се развява от горещината. Тя се усмихва с искряща, пламнала усмивка и ми протяга малката си ръчичка. Тя също свети отвътре навън, така че вените ѝ се виждат ясно. Протягам ръка да я хвана и тъмнината ме поглъща като тиха буря, която смълчава вятъра и шепота в главата ми.
Треперех, когато самолетът докосна пистата в Хавана, а когато стъпих на кубинска земя, молитвите, които помнех от дете, се отрониха от устните ми. Не бях сама. Много други пътници плачеха от радост и благодаряха на Бог и всички светии, че им бяха позволили да се върнат в родината си, преди да умрат. Една възрастна жена се срина на колене и зарови лице в земята. По-малката ѝ придружителка, която приличаше на нейна внучка, се смути от тази проява на емоции и опита да я дръпне за ръката да стане, но бабата отказа да помръдне.
Минах покрай нея и се канех да кажа на момичето, че трябва да прояви търпение към бедната си баба, когато тропическият аромат на въздуха ме принуди да се закова намясто. След толкова много години на празни спомени сърцето ми подскочи. Изплува като думите на песен, която съм забравила отдавна, и изведнъж помнех всичко: всеки акорд, всяка фраза, всяка извивка на мелодията, която духът ми пееше.
„Ти си у дома, най-после си у дома, където ти е мястото.“ Усетих как венчелистчетата на сърцето ми се размърдаха и отпуснаха, още едно вдишване — и те щяха да се отворят напълно. Още няколко секунди с топлината на слънцето, което огрява тази земя от уникален ъгъл и от съвършено разстояние от небето, и аз щях да бъда там, където бях родена.
Краката ме поведоха напред и чух звуците на кубинския испански навсякъде наоколо, с изпуснатите с-та и завалени съгласни, заради които всички думи звучаха като неравномерни удари на барабан. Ритмични и живи, прекъсвани от смях и бурно жестикулиране, звуците ми казваха повече, отколкото хиляди думи.