Главата ми се въртеше от тази вихрушка от емоции. Цели семейства бяха на летището, за да посрещнат американските си роднини. В бързината да стигнат до тях, те се блъскаха един в друг, тежките чанти, натоварени със сапун и тоалетна хартия, се килваха на пода, преди някой нетърпелив роднина да успее да ги грабне, занемял при вида на такъв дефицитен лукс.
Оглеждах тълпата, подсмърчах и размахвах кърпичката си във въздуха, за да може Алисия да ме намери. Няколко души ме блъснаха, докато си проправях път през навалицата, вглеждайки се в лицето ми, докато аз правех същото. Въпреки че не ги познавах, изражението на копнеж и надежда ми бе твърде добре познато.
Забелязах ги облегнати на същата стена, до която бяхме чакали при заминаването ни преди толкова много години. Лицето на Алисия почти не се беше променило. Фините ѝ съвършени черти, бадемовидните очи, искрящи и интелигентни, пълни с възхищение и почуда. Тя още беше дете. Златистата ѝ коса, вързана на опашка, къдравите кичури, обрамчващи лицето ѝ като деликатна дантела. Но беше по-слаба, отколкото я помнех, и раменете ѝ бяха увиснали под чистата ѝ риза. Полата ѝ щеше да падне на пода, ако не беше коланът, стегнат на миниатюрната ѝ талия.
Погледът ми се спусна надолу и съзрях едно от най-красивите деца, които бях виждала. Тя почти буквално беше златно дете. Косата ѝ беше от златисти къдрици, кожата ѝ беше един тон по-светла от на баща ѝ, сякаш запечатала полираната топлина на слънчевите лъчи по залез. Тюркоазените ѝ очи гледаха право напред, но погледът ѝ не беше празен. Беше мистериозно спокоен, сякаш постоянно се молеше и медитираше. Тя се усмихна широко в отговор на нещо, което майка ѝ каза. Хипнотизирана от Лусинда, аз не бях забелязала, че Алисия ме е открила в тълпата и двете тръгнаха към мен.
Застанахме неподвижни за момент и сякаш се пренесох в градината на леля Мария. Гледах към Алисия в очакване на напътствие или поне на някаква шега, която да ни изпрати в транса от кикот, който дразнеше всички, освен нас. От толкова близо видях, че се е променила. Някога фината ѝ кожа бе повехнала от времето и макар че все още беше красива, беше далеч от порцелановото съвършенство, което помнех. Косата ѝ, която някога можеше да улови всеки слънчев лъч, беше суха и загубила блясъка си, а когато Алисия ме придърпа в прегръдката си, осъзнах, че не е и особено чиста.
Прегръщахме се дълго време и в обятията ѝ шокът ми премина в сълзи, които се стичаха по лицето ми и мокреха косата на Алисия. Тя също плачеше и кокалестите ѝ рамене трепереха до моите.
— Тук си — прошепна тя. — Наистина си тук.
Застанахме на една ръка разстояние, сплели ръце. Спомените бяха много по-щадящи от реалността, защото, като гледах тази уморена жена, наближаваща средната възраст, изведнъж се озовах лице в лице с непозната. Това не беше Алисия, освен ако не гледах само очите ѝ и златистата светлина в тях, която напомняше за неспирната грация на морето.
— Станала си толкова красива жена — каза тя. — Толкова красива и елегантна.
Лусинда пристъпи напред и хвана ръката ми. Пристъпи още по-близо, така че главата ѝ беше почти до сърцето ми, и ме прегърна силно. Пуснах ръката на Алисия, обвих и двете си ръце около Лусинда и я целунах по главата. Веднага я обикнах.
— Лельо Нора, миришеш толкова хубаво — каза Лусинда, а аз я прегърнах още по-силно.
Берта чакаше отвън с взета назаем кола. Тя беше едра, привлекателна жена с гъста черна коса и плътни устни със сложено набързо цикламено червило. Носеше тясно бюстие, което едва покриваше едрия ѝ бюст и кожата с цвят на мед, подаваща се над талията на тесните ѝ къси панталонки. Караше светлосин шевролет от 1955-а, точно какъвто беше имал баща ми преди заминаването ни, и умело боравеше с голямото кормило, като в същото време ругаеше през прозореца шофьорите, които я засичаха.
Между виковете и лудите маневри тя успя да хвърли поглед на дрехите и обувките ми. Въпросите ѝ бяха директни и съвсем безцеремонни.
— Обзалагам се, че си платила повече от двайсет долара за тези обувки, нали?
— Мисля, че да.
— Е, какво работиш, за да изкарваш пари?
— Учителка съм. Работя с малки деца, които още учат английски.
Тя подаде глава през прозореца си за десети път, а гарвановочерната ѝ коса се развя като знаме и почти я заслепи, като покри очите ѝ, но това не накара Берта да намали.
— Махай се от пътя, безполезно лайно такова! — извика тя на един друг шофьор. — Значи, ходиш в училище и работиш там дълго време, така ли?
— Нещо такова. Не е толкова зле.