— Колко ти плащат?
Алисия се наведе напред откъм задната седалка и постави ръка върху рамото ми.
— Май забравих да те предупредя колко пряма е Берта.
Берта се засмя зад волана и ми се стори, че се изплю през прозореца.
— Точно така — потвърди тя, ухилена до уши, демонстрирайки забележително големите си и съвършени зъби. — Но можеш да ми кажеш да си гледам работата и няма да ти се разсърдя дори и за миг.
— Не бихме се справили без Берта — каза Алисия и отново се облегна назад, видимо изтощена. Забелязах, че над горната ѝ устна е избила пот.
Берта пак извика през прозореца, този път на група млади мъже, които стояха насред улицата и блокираха движението.
— Ако не си размърдате задниците, ще ги сервирам за вечеря, а топките ви — за десерт! — Това предизвика цяла поредица цветисти отговори от младите мъже, както и бурен кикот от Лусинда на задната седалка, която досега бе пътувала мълчаливо.
Чух Алисия да издиша продължително зад мен.
— Казах ти, че нещата са се променили, Нора. — Знаех какво има предвид. По-рано подобни вулгарности бяха немислими на улицата, а сега се разнасяха свободно като конфети и от прозорците на някога елегантните сгради. Беше очевидно, че това се възприемаше като нещо нормално и допустимо не само за мъжете, но и за жените. Може би дори бе необходимо за оцеляването, защото Берта използваше ругатните така, както човек би размахвал голяма пушка, и така разчистваше пътя си със същата ефективност, както ако беше закрепила оръжието за капака на колата.
Напредвахме по разбитите улици на Хавана, избягвайки пешеходци на всевъзможни възрасти. Мнозина караха велосипеди в окаяно състояние, а някои дори се возеха по двама-трима на тях, разперили крака и ръце, за да пазят равновесие, сякаш изпълняваха цирков номер върху въже. Повечето сгради, покрай които минавахме, бяха порутени и приличаха на огромни сватбени торти, разлагащи се под лъчите на слънцето. Предишното им величие сега бе разхвърляно на парчета по тротоарите като купчини трохи. Цветните стъкла, които някога красяха най-елегантните прозорци, бяха изпопадали като огромни сълзи.
Бях минавала по тази улица като дете много пъти. Шофьорът често ни оставяше на далечния ъгъл до аптеката и аз стисках ръката на мама, докато пресичахме оживената улица. Възможно ли бе това да е същото място? Наистина беше. А зад ъгъла беше магазинът „Улуъртс“, където двете с Алисия обожавахме да сядаме на бара и да си поръчваме любимата салата с авокадо и скариди. Когато мама отиваше да разглежда разни неща, ние се въртяхме на столовете, докато ни се завиеше свят, и после не можехме да ядем. Или наблюдавахме изисканите дами, които се разхождаха на високите си токчета и с чанти в същия цвят, които полюшваха в ръка. Мечтаехме си как ще се обличаме и разхождаме, когато станем достатъчно големи да си бръснем краката и да носим тънки чорапи. Слушахме уличните търговци, които предлагаха стоките си с достолепие, което се смесваше приятно със серенадите на музикантите.
Но сега красивите ми спомени бяха изместени от болезнени рани. Хората вече не се разхождаха, те се блъскаха, обути в изпокъсани обувки не по мярка, които пристягаха с разнищени връзки. Много деца бяха боси. Те бяха на възраст, когато краката им растяха бързо, и вероятно имаха късмет, ако единственият чифт обувки за годината им ставаше за повече от няколко месеца.
Вглеждах се в лицата на сънародниците си, които крачеха бавно из разлагащия се град. Очите им бяха насочени навътре, сякаш се бяха изгубили в сън, от който не искаха да се събудят. Прескачаха боклуците и отломките, без да ги забелязват. Може би и те като мен се стараеха с всички сили да си спомнят града си какъвто е бил в миналото, за да не се налага да виждат как се разпада около тях.
Обърнах се назад, за да погледна Алисия, която се усмихваше тъжно.
— Нещата са се променили — каза тя отново и кимна леко. — Не плачи, Нора.
Плачех ли? Сълзите по страните ми бяха реакцията на тялото ми към горещия тропически климат, толкова различен от сухия въздух в Калифорния. Разтрих ръцете си с длани. Вече усещах влагата върху кожата си, чувственото усещане на приятната влажност, която правеше кожата мека и гладка като коприна. Усетих как се отпускат бръчките около очите ми и в ъгълчетата на устните, дори кожата на скалпа ми. Всичко ставаше гладко като стъкло. Въздухът беше по-тежък, но уханен и мек.
Лусинда се наведе към мен. На лицето ѝ грееше усмивка като слънце, надникнало иззад облак.
— Двете с мама мечтаехме за този ден от много време. Говорехме си за това, откакто бях съвсем малка. — Тя протегна ръчичката си и започна да ме гали по косата. — Лельо Нора?