Аз хванах ръката ѝ и я целунах.
— Да, любов моя?
— Не ни оставяй вече.
При тези думи Алисия изпъна гръб и постави нежно длан върху рамото на Лусинда.
— Говорихме за това. Нора има съпруг и работа в Съединените щати. Дошла е само да ни посети.
— Той също може да живее тук. Хереми говори испански, нали, лельо Нора?
Усмихнах се на начина, по който Лусинда произнесе името на Джереми — схвместодж. Хареса ми как прозвуча. Отново хванах ръката ѝ.
— Ако имаше начин да живеем тук с вас, щях да остана. Но за съжаление, мама е права. Скоро ще трябва да си тръгна.
Лусинда кимна сериозно и се облегна назад.
В този момент морето се показа между две сгради като бижу, поставено между две изсъхнали парчета мухлясал хляб. Блесна и намигна с тюркоазеното си съвършенство, а вълните се плъзгаха грациозно към брега зад кея. Вперих поглед в мястото, където небето и морето се сливаха в едно. Тази точка на хоризонта, където живееше кубинската ми душа, това място не се беше променило изобщо. Беше съвсем същото и потискащата грозота, която бях видяла току-що, избледня.
— Спри колата, Берта — казах аз и тя едва не се качи на тротоара до кея. Слязох от колата и отидох до стената. Вятърът развя косата ми и морето ми заговори. Топлината на слънцето проникна през жегата на деня и докосна сърцето и душата ми, така че те засияха.
„Добре дошла на единственото място, което сърцето ти може да нарече свой истински дом. Хайде, вдишай въздуха. С всяко вдишване ще ти става все по-трудно да отречеш, че си дъщеря на този остров. Страстта на сърцето ти е тук.“
Коленете ми омекнаха, докато вървях към колата, сякаш ми бяха дали силно болкоуспокояващо.
— Ще имаме време да постоим на плажа — каза Алисия спокойно. — Сега си уморена и трябва да отидем вкъщи, за да си починеш малко. Двете с Берта сме ти приготвили истинска кубинска храна. Сигурно си гладна.
Изведнъж осъзнах къде се намирам.
— Не помня някога да съм била по-гладна — казах им аз и Берта потегли рязко и се включи в трафика.
25.
Домът им беше само на няколко пресечки от морето. Всъщност беше двустаен апартамент в някога очарователна градска сграда с розови стени и тераси с парапети от ковано желязо и сандъчета с мушкато. С времето всичко бе занемарено, мазилката се белеше на огромни къдрави ленти, под които се виждаше светлата замазка. Единствено желязото, като зъбите на труп, погълнат от огъня, оставаше вярно на миналото си.
Това, което Алисия наричаше кухня, беше в действителност малък килер. В него имаше двоен котлон и малък хладилник, в който едва се побираха няколко кутии мляко. Край стената имаше няколко кашона и те заместваха рафтовете. В тях стояха два пакета ориз и чувалче с черен боб, няколко глави лук и кутия сухо мляко. Единственият прозорец, в горния ъгъл, нямаше мрежа и можеше да се отваря само по време на готвене, за да не се напълни кухнята с насекоми. В резултат помещението бе толкова задушно и горещо, че беше чудо, че оризът и бобът не се сготвяха от само себе си.
Алисия и Берта изчезнаха в кухнята, за да довършат специалитетите, сготвени в чест на пристигането ми, а аз седнах до Лусинда и слушах сладкия ѝ напевен глас. Тя седеше на канапето, което служеше и като легло, и ме погледна с толкова нежност, че ми се стори, че вижда не само тялото, а и душата ми.
— Винаги се грижех за мама, когато ходеше на работа — каза тя простичко. — Сега, като не ходи, пак се грижа за нея.
— Майка ти не ходи ли вече на работа? — Радостта ми от тази новина направи гласа ми почти писклив.
— Напоследък мама е прекалено уморена и не може да работи, но аз се грижа нищо да не я смущава, когато тя спи, защото, като си почива, се чувства по-добре. Когато се е наспала добре през нощта, ходим на плажа, а това е най-любимото ми място на света.
Кимнах в съгласие.
— Тази страна има най-красивите плажове на света. В Калифорния плажовете също са красиви, но са много различни от тукашните.
— Не са ли всички плажове еднакви?
— Мили боже, не. Там водата е хладна, дори студена. А цветът ѝ е тъмнозелен и е толкова дълбоко, че слънцето не осветява водите като тук и не може да ги стопли толкова. Ако можем да припишем емоции на морето, то там е спокойно и сериозно, а тук е игриво и доста суетно. Влюбено е в собственото си отражение в небето. Но кой може да вини морето, когато нищо друго не може да му съперничи по красота!
Лусинда кимна ентусиазирано и аз се замислих с тъга, че тя никога няма да може да види красотата на собственото си лице. Тя ми показа книгите, които държеше под дивана. Очевидно бяха нейната радост и гордост и прокара нежно пръсти по страниците им. Прочете ми любимите си пасажи от „Джейн Еър“ и „Оливър Туист“ прочувствено и мъдро. Скоро осъзнах, че тя е научила повечето пасажи наизуст, защото вече не докосваше страниците, докато говореше, а държеше пръстите си на няколко сантиметра над тях.