Когато майка ѝ я извика, Лусинда прибра книгите и подреди малката маса в средата на стаята без никакво затруднение. Тя знаеше точно къде стояха чиниите, както и всяка лъжица и вилица. Беше невероятно и за момент се усъмних, че е сляпа. Може би, помислих си, тя виждаше малко, поне с ъгълчетата на очите си, но когато се вгледах в движенията ѝ, забелязах, че ръцете ѝ се забавяха леко, когато докосваха това, към което се бяха насочили, преди да го вдигнат и преместят. В тези три потискащо малки стаички Лусинда изобщо не беше сляпа, а напълно ориентирана, и за мен бе радост да я наблюдавам.
Докато чакахме да сервират храната, тя ми прошепна:
— Мама е щастлива, защото вчера намери три пресни домата.
— Чудесно. Обичам домати.
— Аз имам късмет, че обичам банани, защото те се намират по-лесно от доматите. Трудно ли се намират домати в Калифорния?
Хванах ръката ѝ.
— Не толкова трудно, колкото тук.
Алисия и Берта се появиха от миниатюрната кухня, плувнали в пот. Двете заедно носеха плато с храна, която беше семпла, но вкусна. Едно цяло пиле беше задушено на тих огън в собствен сос и с лук и чесън. Черният боб беше най-вкусният, който бях опитвала, откакто бях заминала от Куба, оризът беше пухкав и съвършен, а леко посолените домати бяха нарязани за гарнитура на дебели кръгове.
Берта включи радиото и слушахме мамбо с пращене, докато ядяхме. Морският бриз обиколи апартамента и се настани при нас като стар приятел. Затворих очи. Можехме да си представим, че сме в къщата на баба и дядо във Варадеро и ядем пиле с ориз след дълго плуване. След вечерята излизахме на бавна разходка и се възнаграждавахме с кокосов сладолед или прясно нарязано манго.
Отворих очи и открих, че Алисия ме изучава. Изглеждаше по-скоро уморена, отколкото разтревожена, и макар че под очите ѝ имаше тъмни кръгове, все още беше красива. Загубените килограми само подчертаваха изваяното съвършенство на скулите ѝ, съвършената линия на носа ѝ и деликатната извивка на челюстта, която се движеше, докато дъвчеше. Да виждам майката и дъщерята една до друга бе удивително. Лусинда приличаше на баща си, в това нямаше съмнение, но някои черти на лицето ѝ бяха почти точно копие на тези на майка ѝ.
— Дойде от толкова далече, а ние можем да ти предложим само това — каза Алисия и остави вилицата си, а очите ѝ се напълниха със сълзи. — Срам ме е да ти призная колко време сме търсили това пиле… — Тя сви рамене, за да се отърси от тъгата си, и намигна по посока на Берта.
— Е, аз пък не се срамувам да ти кажа — заяви Берта и разтърси глава, така че косата ѝ се развя пред стреснатото лице на Лусинда. — Това, което трябваше да направим, беше да облечем пилето в нови дрехи и да го заведем на танци тази вечер. Направо е срамота, че го ядем.
Всички се засмяхме и осъзнах, че Берта помагаше на Алисия с много повече от това да намира пилета и тоалетна хартия. В някои отношения тя ми напомняше за Беба. Земният ѝ хумор вдъхваше някаква надежда и оптимизъм, така както силната топлина загрява водата до кипене. Нямаш време или енергия за тревоги, когато знаеш, че денят следва нощта и че трябва да продължиш да дишаш, да живееш, да се смееш и да плачеш днес, точно както всеки друг ден.
След вечеря Алисия се строполи на дивана, а Лусинда изми чиниите в мивката в банята. Предложих да помогна, но тя отказа с небрежно махване с ръка, сякаш беше някоя дама на средна възраст, която мрази да ѝ се пречкат в кухнята. Берта се оттегли в стаята си с оплакването, че трябва да става рано на следващата сутрин. Радиото беше нейно и тя го взе със себе си.
Алисия настоя да излезем на разходка, докато Лусинда довършваше чиниите, и след по-малко от минута двете вече крачехме, хванати за ръка, към кея. Вървяхме мълчаливо, слушахме звуците на града, родителите, които викаха децата си да се прибират от улицата за спане. Тракаха тенджери и тигани, докато домакините ги миеха в кухните си след вечеря, метли метяха мръсотията от деня навън, към улицата. Малко коли се виждаха или чуваха. Алисия обясни, че е почти невъзможно да се намерят фарове, затова хората не карали колите си нощем. Ако изобщо се видела кола нощем, почти сигурно била такси или кола руско производство, собственост на някоя важна личност.
Стигнахме кея след няколко минути, почти на същото място, където бях стояла по-рано през деня, но разликата беше впечатляваща. Мигаща огърлица от светлини се простираше пред нас и очертаваше линията на брега. Извивката и формата на светлините съвпадаха точно със спомена, който пазех. Музиката на морето, влагата върху бузите ми, гласът на Алисия, която бърбори и ми разказва всичко, което ѝ хрумва, както обикновено. Подпрях се на бетонната стена. Очите ме боляха от толкова плач и от усилието да не плача, а сълзите отново извираха от очите ми, за трети път този ден.