Чух гласа на Алисия да се носи заедно с бриза зад мен:
— Точно това исках да видиш.
— Не трябваше да идваме, когато си толкова уморена. Можехме да дойдем утре.
— Исках да го видиш тази вечер.
Обърнах се към Алисия, която ме гледаше и се усмихваше.
— Можем да видим това всяка вечер, глупачето ми.
— Не. Исках да видя изражението ти, когато го видиш. — Тя ме бутна закачливо по рамото. — Глупачето ми.
Изминахме още няколко пресечки и пресякохме улицата ръка за ръка. Почти без да говори, тя ме насочи покрай ъгъла, където преди беше аптеката, и към улицата, която знаех, че трябва да посетим. Сетивата ми се бяха съживили, чувствах се като стар кон, отправил се към конюшнята си. Внезапно спряхме, очите ми се вдигнаха седем етажа нагоре към нашия апартамент и годините изчезнаха, сякаш просто ни бяха изпратили да свършим нещо. Очаквах всеки момент да видя Беба с белия ѝ тюрбан да се подаде на терасата, а мама да ни гледа през прозореца и да ни маха, както правеше, когато ходехме до ъгъла да си купим сладолед.
„Донесете кокосов за след вечеря — провикваше се тя. — И внимавайте, като пресичате улицата.“ Очите ми се напрегнаха към сенките с надеждата да зърна някой дух или нещо, което да съживи всичко. Може би, ако се взирах достатъчно внимателно и дълго…
— Кой живее там сега? — попитах аз с треперещ глас.
— Никой. Сградата е прокълната от години.
Погледнах по-внимателно и забелязах, че прозорците са заковани с дъски, а някои балкони нямаха парапети. Завладя ме внезапен порив да изтичам седем етажа нагоре и да видя всичко отново: моята стая, кухнята, стола, където татко четеше вестника си. Може би дори щях да намеря плочите на Елвис там, където ги бях оставила — до прозореца. Тръгнах напред с намерението да направя точно това, но Алисия ме дръпна за ръката.
— Не е добра идея да влизаш, Нора — каза тихо тя.
— Защо?
— Много е опасно. — Поведе ме настрани. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
Тръгнахме бавно към дома ѝ и Алисия се облегна по-тежко на ръката ми.
— Ходи ли на лекар? — попитах аз.
— На лекар? За какво?
— Очевидно не се чувстваш добре и си отслабнала много…
— Предполагам, сега ще ми обясниш, че жената трябва да бъде закръглена, пухкава и с голям задник, ако иска да изглежда добре.
Засмях се, спомняйки си традиционното кубинско отвращение от кльощавите жени.
— Никога не бих казала подобно нещо, просто мисля, че трябва да отидеш на лекар. Може би той ще ти изпише антибиотик или някакво друго лекарство…
— Тук лекарите не разполагат с много лекарства, Нора. Освен това на мен ми трябва само почивка, а сега, като си тук, друго лекарство не ми е нужно.
На следващата сутрин се обадих на Джереми от един монетен телефон на улицата. Алисия каза, че той обслужва почти целия квартал и че трябва да стана рано, ако не искам да чакам на опашка дълго време. Лусинда попита плахо дали може да дойде с мен и това изненада и зарадва майка ѝ.
Лусинда стисна ръката ми и нагоди крачките си към моите, без да спира да бъбри за книгите си и как иска някой ден да стане учителка на слепи деца. Спря по средата на тротоара точно до телефона, преди още аз да го забележа, и застана близо до мен, в сянката на телефонната кабина, докато набирах номера на международния оператор. Лусинда се усмихна, когато ме чу да говоря на английски. Вярвах, че се гордее с мен.
Беше много рано сутринта, но Джереми вдигна телефона още на първото позвъняване. Искрено се радваше да чуе гласа ми и повтори много пъти, че му липсвам. Попита ме неколкократно как съм и как ми се струва всичко.
— Чувал ли си се с родителите ми? — попитах аз.
— Обадиха се снощи да питат дали си пристигнала благополучно, но аз им казах, че още не си се обаждала.
— Как са те?
— Сториха ми се разтревожени за теб, но ще се оправят. Важното е ти да се пазиш и да се върнеш скоро. Липсваш ми, нали знаеш — каза той за десети път, но не ми омръзваше да го чувам.
Усетих, че Лусинда ме дърпа за ръкава.
— Може ли да кажа здрасти на Хереми? — попита тя, усмихната срамежливо. Подадох ѝ телефона. — Здравей. Как си? — каза тя с най-доброто си, най-внимателно произношение на английски. После очите ѝ се ококориха и тя се засмя, докато отговаряше на въпросите на Джереми на испански и му разказваше подробно всичко, което бяхме правили след пристигането ми. — Ще я заведем на нашия специален плаж днес или утре. Зависи само как се чувства мама. — Лусинда кимна. — Не, тя е болна от дълго време и постоянно има нужда да си почива, но аз се грижа добре за нея. Тя ми казва, че никой не се грижи за нея така добре, както аз. — Кимна отново. — Да, ще се грижа добре и за леля Нора. Ще внимавам да е винаги с мен, освен когато се къпе или ходи в тоалетната. Но дори и тогава няма да бъда много далеч. — След като си казаха довиждане няколко пъти, тя ми подаде телефона, доволна от себе си.