— Изглежда, си имаш стабилен малък бодигард — каза той, все още засмян.
— Тя е страхотна, Джереми. Имам чувството, че е била с мен през целия ми живот. Не знам как ще успея да се разделя с нея.
— Опитваш се да ме изплашиш ли? Каза, че ще се върнеш след две седмици, и не вярвам, че ще издържа и минута повече.
Прегърнах Лусинда силно, докато му отговарях:
— И ти ми липсваш. Ще се върна скоро. Обещавам.
Както се оказа, Алисия наистина се чувстваше по-добре и успяхме да отидем на плажа няколко пъти през онази първа седмица. Алисия и Лусинда го наричаха техния таен плаж и наистина до него не се стигаше съвсем лесно. Беше на поне пет километра по-далече от плажа, на който ние бяхме ходили край Хавана, и трябваше да пристигнем там между девет и десет сутринта и да влезем през една дупка в оградата от бодлива тел, която продължаваше още няколко километра надолу по пътя. Носехме си хляб, шунка и сирене, все неща, които аз купувах без проблем от супермаркета за туристи. Освен това успях да намеря плажен чадър — на абсурдна цена, но все пак си струваше, защото на тайния плаж нямаше никаква сянка.
Алисия се облегна назад на лакти с доловима въздишка. Сенките под очите ѝ бяха станали още по-големи и се чудех дали не изглеждаше още по-изтощена, отколкото при пристигането ми.
— Защо не ходим на обикновения плаж? Толкова е далече да идваме чак дотук.
Тя поклати глава и се засмя сухо. Очите ѝ бяха приковани в Лусинда, която се плискаше безгрижно във водата. Всеки път, щом настъпеше нещо, тя се навеждаше да го вземе и го допираше до бузата си.
— Онзи плаж е затворен за нас — съобщи ми Алисия спокойно. — Ти можеш да отидеш, ако искаш.
— Какво значи това?
Алисия загреба пясък в шепата си, после го пусна да се изсипе между пръстите ѝ, преди да ми отговори:
— Откакто започнаха да строят хотелите, затвориха най-хубавите плажове за хората. По-точно за кубинците.
— Това звучи абсурдно.
Тя продължи да изсипва купчинки пясък.
— Този плаж технически също е затворен. Затова е оградата. След няколко месеца ще започнат да строят хотел и тогава ще трябва да си намерим друго място. Точно сега не охраняват плажа, но скоро ще започнат.
Мълчах, докато обмислях това.
— Трудно ми е да повярвам, че когато заминавахме, ни наричаха „червеи“ и „предатели на революцията“. А сега ни предоставят най-доброто.
— А, да. Може и да сте били червеи, когато сте заминавали, но сега сте пеперуди. Нещо повече, крилете ви са направени от американски долари. А хората на Кастро не се интересуват от нищо друго.
Алисия говореше, без да влага емоции. Очевидно отдавна бе приела тази реалност. Но аз бях сърдита и имах желание да отида право в най-близкия хотел и да се оплача. Казах ѝ го и тя отвори изплашено очи.
— Това е най-лошото, което можеш да направиш — каза тя. — На мен не ми пука. Мисля само за Лусинда и Тони и за това как ще се махнем, когато можем. — Обърна се към мен с очи, изпълнени със страх. — Обещай ми, че няма да създаваш проблеми в хотелите.
Кимнах и тя се отпусна.
Лусинда ни извика откъм водата, че събира най-хубавите миди, които да ни подари. Алисия се усмихна и легна на пясъка. Носеше стара широка риза и чифт торбести панталонки. Приличаше на тийнейджърка, с едва загатнати гърди. Някога красиво оформените ѝ крака сега бяха с щръкнали колене и по-тънки от краката на Лусинда, а кожата ѝ беше толкова тънка и бледа, че виждах очертанията на вените на шията ѝ.
Клепачите ѝ помръднаха.
— Иска ми се да можем да гледаме палмите, легнали под тях, както правехме преди. Помниш ли?
— Помня — отвърнах аз, изненадана от думите ѝ.
Тя отвори едното си око.
— Легни до мен, Нора.
Легнах и затворих очи, усетих хладина въпреки топлите слънчеви лъчи и нагретия пясък под телата ни. Студът дойде от някъде дълбоко в мен, но не смеех да го анализирам. Предпочетох да слушам въздишките на морето и смеха на Лусинда, който се носеше над него.
26.