Горещият вятър нахлу през отворения прозорец и изстена. Беше ми трудно да дишам, докато чаках утрото. Алисия спеше на дивана, а до нея Лусинда спеше дълбоко, свита върху няколко одеяла.
Бяха минали три дни, откакто бях говорила с Джереми. Дали ме беше забравил? Какви глупави мисли изникваха в главата ми в безсънните нощи. Не би могъл да ме забрави за седмица. Той ме обичаше, беше обещал да бъде винаги с мен и аз копнеех болезнено да бъда с него в малката ни къща. Погледнах през прозореца към звездите — същите звезди, които бях гледала като дете от точно същия ъгъл към небето. Щях да си бъда вкъщи след по-малко от седмица. Щях да лежа до скъпия ми Джереми на нашето широко легло, а ръцете му щяха да ме прегръщат, както обичаше да прави, преди да заспи. Ако беше събота, щяхме да излезем на разходка, както винаги, и да се върнем вкъщи с яйца и бекон, които си позволявахме само през уикендите. През седмицата закусвахме здравословно, с овесени ядки и плодове и съвсем малко захар.
Малката ръка върху челото ми ме стресна. Лусинда се беше навела към мен. Лунната светлина огряваше ангелските ѝ черти и се отразяваше от малките ѝ зъби. Тя сякаш се взираше в очите ми. Отначало помислих, че се усмихва и ми прави някакъв номер, но после видях агонията на лицето ѝ, болка, която беше толкова дълбока, че напълно не подхождаше на някой толкова млад.
Тя се приближи още повече и прошепна в ухото ми:
— Лельо Нора, будна ли си?
— Да, любов моя. Будна съм.
— Трябва да ти кажа нещо, лельо Нора.
— Какво има, сладурче?
— Мама е много болна.
Лакътят, на който се бях подпряла, насмалко не поддаде. Може би още спях? Примигнах, но Лусинда остана на мястото си, поставила малката си длан върху рамото ми, с къдрици, озарени от луната, и учуден поглед, който се чувства съвсем комфортно в мрака.
— Лусинда, сигурно си сънувала кошмар.
— Не, не съм. Те не подозират, че знам.
— Какво точно знаеш?
— Мама има болест. — Лицето ѝ се изкриви от болка. — Чух Берта и мама да си говорят, когато мислеха, че спя.
Ръцете ѝ докоснаха лицето ми и тя опита да разчете изражението ми с върховете на пръстите си, нежно провери дали в очите ми има сълзи. Облекчена, откри, че са сухи, и продължи:
— Принудително отвеждат хората с тази болест и ги пращат много далече. Мама и Берта пазят болестта на мама в тайна, за да не отделят мама от мен.
Седнах в леглото и прегърнах силно детето.
— Не се тревожи, аз ще помогна на майка ти, Лусинда.
Ръцете ѝ се обвиха около мен и усетих, че трепери между риданията си, но се овладя бързо и потуши звуците на болката си от страх, че ще събуди майка си. Докато я прегръщах, едва успявах да си поема дъх, сякаш ме бяха ритнали в корема.
— Може ли да спя при теб, лельо?
Отметнах чаршафа и ѝ направих място на тясното легло. Тя се сгуши до мен като топло котенце и заспа след по-малко от минута.
Алисия ми обясни, че прави това кратко пътуване извън града всяка седмица от почти пет години и че вече година и нещо Рикардо не е изисквал някакви специални услуги от нея. Беше ми разказала това в писмата си, но усещах, че има нужда да ми го каже отново. Вървяхме бавно по тесните улици, като се стараехме да сме от сенчестата страна, тъй като жегата бе непоносима.
Простряното пране, което горещият вятър развяваше над главите ни, беше единственото движещо се нещо и самите ние крачехме съвсем бавно.
Алисия говореше, свела поглед към краката си. Позволи ми да нося торбата с продуктите, в която имаше неща, които се намираха трудно, като аспирин, кутия солени бисквити и неизбежната паста за зъби, на която пишеше само това: „За зъби“.
— Изпълвам се със спокойствие, като правя това — каза тя. — Като знам, че нещата помагат на Тони да се чувства по-добре и в безопасност. Може би ще получа писмо от него. — Грейна при тази мисъл.
— Всяка седмица ли ти пише?
— Не. Бих искала да ми пишеше всяка седмица, но не е лесно да се намери хартия и предполагам, че понякога е прекалено уморен. Водят затворниците да работят навън в полето, особено силните мъже. Веднъж седях навън на слънце половин ден и гледах група мъже, които работеха на полето. Избрах си един от тях и се престорих, че е Тони. Раменете му бяха широки, движеше ръце така, както си представях, че Тони би ги размахвал, и държеше главата си изправена, както се надявам, че Тони я държи. После мъжът се изплю в краката си и разбрах, че това не е Тони. Той никога не би направил това.
Вървяхме мълчаливо още половин час. Стъпките ни отекнаха по разбития тротоар като горещи палачинки в тигана. Гърлото ми бе пресъхнало и предложих да спрем на следващия магазин, за да си купим нещо за пиене. Пийнахме по чаша лимонада под сянката на избелелия навес на тротоара. Пътят беше нагорещен и се чудех дали морето не е завряло.