— От колко време си болна, Алисия?
Тя впери поглед в пустия път право пред себе си, сякаш беше в транс. Лимонадата ѝ се стопляше, а чашата ѝ бе изпотена и мокреше пръстите ѝ.
— Толкова ли е очевидно?
— Очевидно е, че си много болна.
Тя кимна, без да ме погледне.
— Знам от няколко месеца.
— И не си ходила на лекар?
— Лекар не може да ми помогне. Няма да има полза… каквото и да направи.
Допи лимонадата си с бавни големи глътки. Мускулите на тънкия ѝ врат се напрягаха при всяко преглъщане.
— И просто ще чакаш да умреш? Трябва да направиш нещо. Трябва да намериш начин да заминеш оттук сега. Тази вечер! — Празната ми чаша се изплъзна от ръцете ми и се търкулна в канавката. — По дяволите, Алисия! Трябваше да заминеш заедно с Лусинда, когато имаше възможност.
— Не можех да оставя Тони.
Тя стана и аз я последвах. Вървеше по улицата спокойно и бавно, а аз плачех като бебе до нея. Беше се поразхладило и някои хора се осмеляваха да излязат от порутените си къщи. Вече бях изпаднала в истерия и настоявах Алисия да направи това, което я молех. Хората ми хвърляха безразлични погледи. Бяха виждали отчаяние, прерастващо в истерия, толкова често, колкото бяха виждали зората да преминава в изгаряща обедна жега. В изблика ми на емоции нямаше нищо необичайно и Алисия почти не се трогна. Тя кимна и ме потупа по рамото, без да спира да върви, както би постъпила с дете, плачещо за сладолед.
Спрях и седнах на тротоара, подпряла главата си с ръце. Взирах се в праха, покрил краката ми, а сълзите ми се стичаха на вади чак до глезените ми.
Алисия седна до мен с въздишка. Изкушавах се да ѝ кажа, че Лусинда знае всичко. Че в опита си да предпази дъщеря си, всъщност я измъчваше.
Тя зашепна в ухото ми, както когато бяхме деца и искаше да я последвам в някаква детска приумица.
— Не се страхувам да умра, разбираш ли. — Обърнах се и видях, че наднича към лицето ми през ръцете. — Знаех какъв риск поемам, но толкова отчаяно се нуждаехме от пари, че не ми пукаше. Винаги съм се мислела за късметлийка, но явно този път късметът ми изневери.
— Сигурна ли си, че е точно това? Може да е нещо друго…
Алисия поклати решително глава.
— Двете с Берта сме го виждали толкова много пъти. Много хора, които познаваме, и много, които не познаваме, бяха изпратени надалече. Не сме сигурни къде отиват, а само, че никога не се връщат. — Протегна тънките си крака пред себе си, така че те щръкнаха на тясната улица. Спомнях си как изглеждаха краката ѝ на петнайсет, оформени и силни, крака на отлична плувкиня.
— Може би има лечение…
— Не и тук, не за мен. Единственото, което има значение, е Тони и Лусинда да са в безопасност. Всичко останало ще се нареди от само себе си, както обикновено. — Постави ръка върху коляното ми. — Да тръгваме, защото Рикардо ще си тръгне и ще трябва да идваме пак утре.
Той чакаше в края на пътеката, която водеше до страничния вход на затвора, мазното му лице се изкриви, докато присвиваше очи заради яркото слънце и опитваше да види коя съм. Наклони глава на една страна и постави дясната си ръка върху пистолета. В лявата си ръка държеше бял плик, който блестеше като огледало. Когато се приближихме, видях лицето му, осеяно с белези от шарка, и дебелите му вежди, които се сливаха в една. Усмивката му разкри жълти зъби и месести подути венци с полепнал по тях тютюн.
Алисия го поздрави като сестра с топла прегръдка и целувка по бузата. Тя искрено се радваше да го види и ме представи като своята братовчедка от Съединените щати, за която му била разказвала. Ръкувахме се и ѝ подадох торбата с продуктите, а тя веднага я предаде на Рикардо.
— Този път донесох допълнителна ролка тоалетна хартия — каза тя, загледана щастливо в писмото, което още бе в ръката на Рикардо, но той беше зает да оглежда съдържанието на торбата и очите му се разшириха при вида на сапуна, който аз бях добавила — „Ирландска пролет“.
— О, почти да забравя. Заповядай — каза той и ѝ подаде писмото. — Довърши го тази сутрин.
Алисия взе писмото и го пъхна в блузата си.
— Как е той тази седмица? Да си чувал някакви новини за него?
Рикардо вдигна глава от торбата с продуктите.
— Постоянно чувам слухове, но кой знае… Може да го пуснат утре, а може и догодина. — Отново започна да рови в торбата.
— На дъното има писмо за Тони — обясни Алисия.
Рикардо ни погледна. Потта се стичаше в очите му и го караше да мига нервно. Преметнал торбата на едната си ръка, той направи няколко крачки назад, за да се скрие в сянката на будката на пазачите. Посочи ме с дебелия си космат пръст.