— За колко време си тук?
Алисия отговори, преди да успея да отворя уста:
— Тръгва си следващата седмица, така че тогава може да изпратя Берта да донесе нещата.
Той кимна одобрително, като чу това, и ни махна да си тръгваме.
Алисия пое по обратния път с подновени сили. Беше щастлива, че носи писмо от Тони, притиснато до сърцето ѝ, и то сякаш наливаше живот в тялото ѝ, но след срещата с Рикардо аз не можех да вървя с обичайното си темпо.
— Мислиш ли, че Тони получава нещата, които му изпращаш? — попитах.
Алисия се усмихна.
— Сигурно ме мислиш за глупачка, а?
— Никога не бих го помислила.
Тя се засмя и потупа писмото до сърцето си.
— Знам, че Тони получава някои от нещата, защото ми го е писал. Сигурна съм, че Рикардо задържа най-хубавите за себе си. Но дори и да вземе всичко, няма значение, за мен е важно, че ако не друго, той поне наглежда Тони.
— Хрумвало ли ти е, че Рикардо може никога да не пожелае Тони да излезе от затвора, защото така ще спре да получава продукти?
Алисия спря.
— Никога не съм се замисляла за това. — После на лицето ѝ се разля усмивка. — Ами ако му предложа награда, която да получи, когато освободят Тони?
— Нямах предвид това…
— Разбира се. Каква чудесна идея! Ако това, което казваш, е вярно, значи, моят Тони ще излезе много скоро. Аз имам парите, Нора. Ще дам на Рикардо наградата. Вече съм му дала всичко друго.
Когато пристигнахме вкъщи, Алисия дръпна завесата на единствения прозорец, отиде право при дивана и го издърпа напред. На стената зад него имаше малка дупка, натъпкана със салфетки и хартиени кърпички, пожълтели от постоянната влага във въздуха. Тя бързо извади салфетките и пъхна ръка в дупката. След кратко опипване извади малка метална кутия. Направи ми знак да се приближа и я отвори. Беше пълна с банкноти, повечето американски долари, но също и канадски, и германски марки. Настоя да ги преброя и пресметнах, че има почти пет хиляди долара.
— Казах ти, че мога да си го позволя — заяви гордо тя. — Ако не се брои Лусинда, никой освен теб не знае за парите.
— Ами Берта?
Алисия поклати глава, леко засрамена.
— Не че ѝ нямам доверие, но съм виждала как отчаянието променя хората. Не мога да рискувам да загубя тези пари.
Внимателно прибра кутията на мястото ѝ и отново натъпка в дупката старите салфетки. Помогнах ѝ да избута дивана обратно до стената и тя веднага се стовари върху него.
Докато помогна на Лусинда да приготви вечеря от сирене и солени бисквити, Алисия бе заспала. Хапнахме набързо и аз я завих с едно леко одеяло, преди да излезем на пръсти в уханната нощ.
Музиката от хотелите ни застигна веднага щом поехме ръка за ръка по кея. Лусинда подскачаше до мен, когато не движеше крака в ритъма на мелодията. Влагата от морето се издигаше над стената на кея като мека вълна от почуда, която ни обгръщаше. Краката ми започнаха да следват стъпките на Лусинда и скоро танцувахме заедно на светлината от уличните лампи, която осветяваше водните капчици и ги превръщаше в миниатюрни кристали, носещи се във въздуха. От разстояние виждахме извитите прозорци на хотел „Интерконтинентал“, чиито гости танцуваха по полирания паркет под звуците на същата музика.
Представих си как Алисия пристига на работа на подобно място, как всички мъже се обръщат след нея, както винаги, а тя понася отвратителните им милувки в името на надеждата за бягство.
— Какво не е наред, лельо Нора? — подръпна ръката ми Лусинда. Без да осъзная, бях спряла да танцувам.
— Извинявай, миличка. Сигурно и аз съм малко уморена.
Обърнахме гръб на светлините край кея и тръгнахме към дома им. Скоро чувахме единствено звуците от разбиващите се вълни и от време на време — крясъка на някоя чайка.
— Лельо Нора?
— Да, любов моя.
— Мама ще умре ли? — Зададе въпроса толкова тихо, че морският бриз едва не го отнесе.
Затрудних се да намеря отговор, който да е честен, без да е жесток.
— Всички ще умрем някой ден.
— Знам. Точно това ми каза мама, когато леля Панчита умря, но леля Панчита беше стара, а мама още не е и иска да отиде в Съединените щати повече от мен.
Гърлото ми се стегна от тъга, докато опитвах да намеря думи.
— Защо искаш да отидеш там?
— Защото мама казва, че в Куба надеждата отдавна е умряла. Тя винаги казва, че е възможно да живееш без сапун или паста за зъби, но не можеш да живееш без надежда.
27.
Излязох рано сутринта, за да се обадя на Джереми. Той щеше да спи по това време, но не можех да рискувам да позвъня, когато не си е у дома. При последния ни телефонен разговор беше казал, че му липсвам толкова много, че едва не почнал да пише стихове, и че мога да спася света от тази трагедия, като се прибера скоро. Представих си го в нашето голямо легло, пъхнал ръка под главата си и стиснал с другата възглавницата, където би трябвало да съм аз. Обаждането ми нямаше да го зарадва, всъщност щеше да го направи нещастен.