— Родителите ни ще се тревожат, когато изчезнем — опитах да умилостивя Алисия. — След една седмица Марта ще им каже защо сме избягали.
— Мислиш ли, че Марта може да пази тайната цяла седмица? — попита Алисия с ръце на кръста и прокрадващо се съмнение в златистите очи.
Марта скочи възторжено.
— Мога! Мога да пазя тайна една седмица. Цяла седмица!
Направихме ѝ място зад розовия храст, настанихме се трите в смълчания късен следобед и ѝ прошепнахме плана си в ухото. Тя отначало не разбра и се кискаше, докато ние опитвахме да шепнем по-високо. Накрая, след още три опита, тя най-после разбра и отново се разрева гръмогласно.
— Не искам да си отиваш, Нора. Искам да останеш с мен и мама и татко завинаги. — Тя се хвърли да ме прегръща в отчаян изблик на привързаност.
Надникнах зад розовия храст, очаквайки да видя мама, устремена към нас на високите си токчета. Но нямаше никого. Алисия направи гримаса.
— Знаех, че не трябва да ѝ казваме.
Потупах Марта по гърба.
— Слушай, Марта. Нали се сещаш колко пъти сме се карали, защото си искала да играеш с моите неща? Сега можеш да играеш с всичко, което си поискаш, освен това Беба ще се грижи само за теб.
Тази перспектива малко я поуспокои.
— Все пак не искам да си отидеш.
— Налага се — отговори Алисия вместо мен. — Отнася се за живота на Нора. Не искаш тя да стане монахиня, нали?
Марта поклати глава и стисна ръката ми още по-силно. Обикновено се изтръгвах от пръстите ѝ, но сега ми действаше успокояващо да чувствам как топлата ѝ ръка стиска моята.
Трите тръгнахме към къщата, готови да преминем към следващата фаза от плана ни, а Марта ме дръпна за ръката, за да покаже, че иска да ми прошепне нещо.
Отново ѝ угодих много повече, отколкото беше свикнала, наведох се и подложих ухото си.
Тя събра дланите си на фуния около него.
— Колко дълго е една седмица?
В килера намерихме празен конопен чувал, какъвто обикновено се използваше за сипване на захар. Вътре събрахме някои провизии за бягството си. Откъм верандата се носеха щастливите звуци на разговори и смях, както и омайното ухание на пури и силно кубинско кафе. Колебанията, които изпитвах по отношение на плана ни, бързо се засилиха, стомахът ме присви от напрежение, разбунтува се като море преди ураган. Стоях като вкаменена в средата на кухнята, която още миришеше на пиле с ориз, а Марта стискаше ръката ми, възползвайки се от необичайната ми сговорчивост към нея.
Алисия си тананикаше и хвърляше сирене, хляб и банани в отворения чувал.
— Това ще свърши работа — обяви тя доволно и избърса длани в полата си. — Не трябва да е прекалено тежък, иначе няма да стигнем далеч.
Помогнах ѝ да премести чувала от стола на пода.
— Сигурна ли си, че и ти трябва да тръгнеш? Все пак теб не се опитват да те правят монахиня.
Алисия стисна рамото ми и го разтърси.
— Няма да те пусна сама! — Бузите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ едва удържаха усмивката ѝ, за да подчертаят сериозността на намеренията ѝ. После се обърна към Марта, която ни наблюдаваше с мрачно изражение, готова отново да избухне в сълзи. — Слушай, Марта, когато започнат да ни търсят, трябва да им кажеш, че играем на криеница. Така известно време няма да тръгнат да ни търсят наистина. Трябва да бъдеш силна, нали?
Марта кимна и стисна ръката ми още по-силно.
Аз притиснах бедрата си едно в друго, за да не се напишкам там намясто, измъкнах ръката си от пръстите на Марта и побягнах към най-близката баня. Може би, ако се забавех достатъчно дълго, мама щеше да дойде да ни потърси, преди да успея да избягам. Но като се заслушах в гласовете им през отворения прозорец, осъзнах, че нямат намерение да тръгват скоро. Бяха се задълбочили в един от онези разговори, които ставаха все по-разпалени, пушеха пури и пиеха коняк от малки чашки. Надявах се татко и бащата на Алисия, чичо Карлос, да не се скарат отново. Предната неделя, когато това се беше случило, татко пуфтеше по целия път до къщи. Не спираше да говори за „революция“, „свободни избори“ и за онзи „негодник Батиста“, а мама му шъткаше да пази тишина. Аз попитах какво е революция, но той отказа да ми обясни и само се ядоса още повече, че съм го слушала, а мама му отправи предупредителен поглед.
— Това не е нещо, за което да се тревожите вие, момичета — каза мама с преднамерено успокоителен тон, което всъщност означаваше, че съм дочула нещо, предназначено за възрастни. — Вие си мислете за домашните и уроците и се старайте да се държите възпитано.