— Колко дълго ще останеш?
— Не съм сигурна. Знам само, че не мога да оставя Лусинда да се грижи сама за Алисия. Страхувам се, че ще я отведат и ще я заключат някъде. Ако открият, че е болна, бог знае какво ще направят с нея. Това е лудост, Джереми. Лудост е какво могат да направят. И…
— Добре. Успокой се, скъпа. Нека само да го обмислим за момент.
Сърцето ми препускаше, докато чаках някакво решение на проблема да изскочи от мълчанието в другия край на линията. Слънцето бе изгряло над морето и един ярък лъч изгаряше глезените ми, а още нямаше седем часа. Ръката ми, стискаща телефона, беше изпотена.
— Там ли си?
— Да, просто си мислех… Ами ако си дойдеш, както беше планирано, и после отидеш отново, когато Алисия ще… Когато тя ще се нуждае от помощта ти повече, отколкото сега?
Ридание изригна от гърлото ми.
— Искам да бъда с теб повече от всичко, но не мога да ги оставя. Моля те, разбери! Аз съм всичко, което имат. Не мога да им позволя да отведат Алисия. Не мога да им позволя да вземат Лусинда.
Докато говорех, зад мен се образуваше опашка и аз си напомних, че това бе единственият работещ телефон в квартала.
— Моля те, Нора, обади ми се утре или възможно най-скоро. Трябва да обсъдим това.
— Ще ти се обадя. Обещавам.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Затворих и се обърнах. Оказах се срещу група обрулени от живота кубинци, които ме наблюдаваха с мътни от недоспиване очи. Потискащата жега бе попречила на нощния им сън. Гледаха новите ми сандали и чистите дрехи. Изящният ми часовник блесна на слънцето и усетих, че се чудят защо тази чужденка с достатъчно пари за хотел и собствен телефон използваше обществения. Защо не се забавлявах на плажа с голямата си плажна кърпа и изстудена плодова салата за закуска? Защо не се усмихвах като другите туристи, които се срещаха по улиците, след като бяха прекарали нощта по баровете и хвърляха монети на уличните музиканти, сякаш бяха гладни птичета? Вместо това стоях пред тях и плачех като дете.
Една възрастна чернокожа жена ме приближи. Беше чакала на опашката и предположих, че ще ми се кара, че съм говорила толкова дълго по телефона. Започнах да ровя в чантата си за нещо, което да ѝ дам. Бях оставила парите си в къщата, но дори и пакетче салфетки или дъвка бяха по-добре от нищо. Извадих химикалка и ролка ментови бонбони и протегнах ръка да ѝ ги дам, но тя не ги взе. Взираше се в лицето ми, гледаше ме от главата до петите и клатеше невярващо глава. Чаках да чуя укора ѝ и сведох глава към босите ѝ крака и кокалестите глезени, подути и нахапани от бълхи.
— Ако не те виждах със собствените си очи, нямаше да повярвам. — Кадифеният глас се разнесе като мед в ушите ми, топъл сладък мед, който правеше всичко да има по-хубав вкус и прогонваше надалеч всички тревоги на света.
Вдигнах глава и вперих поглед в набръчканото черно лице и лъскавите черни очи, които вече бяха пълни със сълзи. Стиснах големите груби ръце, протегнати към мен, и зарових лице в рамото ѝ, а тя ме прегърна и потупа успокоително по гърба, както беше правила преди толкова много години.
— О, Беба! — изплаках аз. — Къде беше през цялото това време?
— Точно тук, дете. Бях точно тук през цялото време.
Беба живееше само на няколко къси пресечки от дома на Алисия в малък едностаен апартамент с изглед към тясна странична уличка. Беше на третия етаж и докато се качвахме по стълбите, жегата ставаше все по-задушаваща. Заради постоянната горещина и влажност вътрешните коридори бяха покрити с мухъл — смесица от зелено, кафяво и ръждиво, като мъха, който расте в най-дълбоките части на джунглата, — това беше цветът, типичен за повечето стари сгради, които не бяха виждали боя след революцията. Да открия Беба беше чудо, което дори не бях дръзнала да си пожелая след заминаването ни, макар че още си мислех за нея, когато се чувствах най-самотна и изплашена. Колко пъти си бях представяла, че стоя край нея в кухнята, а тя реже лук и припява някоя от екзотичните си африкански песни. Когато стигнахме до третия етаж, изпитах спокойствие, което не бях усещала от дете.
Тя ми каза да седна на един от двата сгъваеми метални стола и се залови за работа край единствения котлон до прозореца. Ръцете ѝ трепереха, докато отмерваше кафето и захарта за нашето кафе с мляко. Докато правеше това, ми разказа, че живеела от десет години в този апартамент и наблюдавала през прозореца съседите, които идвали и си отивали като шумни призраци. Имала добра работа във фабрика за пури в покрайнините на Хавана допреди три години, когато затворили фабриката. Но добави, че артритът все едно щял да я принуди да спре. Сега преживявала с пенсията си и купоните за храна, които възлизаха на пет долара месечно.