— Често мислех за семейството ви — каза тя с треперещ глас, който не исках да чувам.
— Ние постоянно мислехме за теб, Беба. Знам, че мамаопита да те намери през първите години след заминаването ни, но никой не знаеше къде си.
— Тук хората лесно се губят — каза тя и поклати мрачно глава.
Бавно прекоси малката стаичка с чаша във всяка ръка и ми подаде тази, която не беше толкова нащърбена. Приех я с благодарност, защото знаех, че кафето, захарта и млякото се намираха трудно и се пестяха. Обаче тя не беше спестила съставките. Кафето с мляко беше гъсто и с богат вкус, идеално балансиран, какъвто го помнех от детството си, когато тя го правеше. Очите ми се напълниха със сълзи. Това беше домът, който си спомнях, седях с Беба и я чаках да ми каже какво си мисли, както правеше някога. Нейното въздействие беше директно и омайно като горещата чаша кафе с мляко, която стисках в ръцете си. Прочистваше главата и сърцето по-ефикасно от най-силния кофеин.
— Ти си станала жена, Норита — каза тя, като ме гледаше с насълзени очи. — Красива жена, каквато знаех, че ще станеш. Как е Мартика?
— Омъжена е и има две деца. Доста ни изтормози в тийнейджърските си години.
Беба се засмя и плесна с длан по коляното си.
— Ами ти? Ти изтормози ли някого?
— О, не. Аз бях добро момиче през цялото време. Не би ме познала.
Беба се замисли.
— Представях си, че е обратното. Може би нещо в новата страна ви е накарало да размените ролите си? Може би е объркало нещо в главата ти, както става, когато попаднеш на странен климат? Когато е твърде горещо като днес, не мога да мисля. Изобщо не мога да мисля. — Тя отпи от кафето си, като ме гледаше над ръба на чашата.
Разказах ѝ за живота си в Съединените щати, за това как бях пораснала там, за Джереми. Казах ѝ, че мама и татко не бяха искали да дойда, но че през всички години, прекарани далеч от Куба, не бях спирала да мисля за това. Сутринта мина като тропическа буря, докато ѝ разказвах всичко, а тя ме слушаше, кимаше мъдро и се усмихваше по-скоро тъжно, отколкото щастливо. После тя ми разказа за живота си, като се взираше през прозореца към мухлясалата стена. Говореше най-вече за дъщеря си, която влязла в армията и станала пламенна комунистка, дори и днес била такава, след като толкова много други били загубили вярата си в революцията.
— Сега вече се разбираме, но две години не продумах на Ортензия. Радвам се, че си оправихме отношенията, защото известно време се страхувах, че тя ще накара да ме арестуват. Много луди деца, подкокоросвани от онзи човек, предадоха родителите си, казвам ти. — Беба размаха изкривения си пръст към мен и аз не можах да сдържа усмивката си. Още ми беше смешно, че и тя като мама продължаваше да нарича Кастро „онзи човек“. — Би трябвало да го наричам „онова куче“ — каза Беба, щом споменах това. — Но дори и това е прекалено хубаво за него. Той омърси тази страна по-лошо от всяко улично псе.
Разказах ѝ за Алисия и Лусинда и тя кимна сериозно. Не беше изненадана.
— Права е да не иска да ходи на лекар. Ще я изпратят някъде и бог знае какво ще се случи с детето ѝ. Виждала съм го много пъти.
— Единственият им шанс е Тони да излезе от затвора скоро.
Беба бутна стола си до стената и се облегна назад, скръстила ръце. Впери поглед в мен, както правеше, когато ме бе уловила в лъжа.
— Тя изобщо защо мисли, че ще го пуснат?
— Алисия получава писма от него постоянно и изглежда, мисли, че има шанс. Това е единствената надежда, която я поддържа жива, Беба. — Само като произнасях името ѝ, отново се чувствах на десет години.
— Възможно е — каза тя и издаде долната си челюст. — Може той да е от късметлиите. Надявам се да е така — заради нея.
Не исках да тръгвам, но беше почти обед и знаех, че Алисия и Лусинда се чудеха къде съм била цяла сутрин. Обещах на Беба да се върна скоро и да ѝ донеса много неща.
— Не ми носи нищо. Ако има нещо, което съм научила през всички тези години, то е, че не се нуждая от много. Донеси себе си, Норита. И останалите от семейството, ако искаш. Аз ще съм тук.
28.
Алисия не можеше да става от леглото в следващите няколко дни. Лека буря премина, докато двете с Лусинда ce грижехме за нея. Берта влизаше и излизаше въпреки дъжда и вятъра, облечена в опънатите си дрехи и с развети черни къдрици, които не можеше да укроти заради влажното време. Едва ни поглеждаше, смотолевяше някакъв бърз поздрав и влизаше право в стаята си.