— Така се държи, когато има много работа — каза Алисия един следобед, когато, изглежда, се чувстваше малко по-силна.
— Лошото време означава повече работа, защото… клиентите… нямат какво да правят… разполагат с повече свободно време. — Тя сви рамене и отпи от чая, който пиеше вече час.
Когато не беше завита, трябваше да полагам усилия да не се взирам в изпосталялото ѝ тяло. Ако преди беше кльощава, сега бе почти невидима и чезнеше все повече пред очите ми. Чувахме как Лусинда прибира чиниите в кухнята и шета. Знаех, че не трябва да опитвам да ѝ помагам. Само един човек можеше да работи спокойно в тясната кухня и Лусинда се справяше по-добре от мен.
— Толкова по-хубаво е, откакто си тук — каза Алисия, като допи чая си. — Лусинда е по-щастлива, отколкото съм я виждала от дълго време. Усмихва се повече и спи така, както трябва да спи едно дете, по цяла нощ и без да се буди през половин час, за да проверява дали съм добре.
— Тя е удивително дете.
Алисия кимна и ме погледна. Златистозелените ѝ очи изглеждаха огромни на бледото ѝ лице.
— Знам, че скоро ще заминеш, но не ми го казваш, защото ще се натъжа. Трябва да се прибереш у дома си, при съпруга си и красивия си живот. Щастлива съм, като знам, че животът ти е хубав, Нора. Чувствам се почти все едно това е моят живот. Разбираш ли?
Усмихнах се.
— Когато растяхме, имах чувството, че прекрасните неща, които ти се случват, се случват и на мен. Както когато ходехме по улицата и мъжете не можеха да откъснат очи от теб. Аз бях като твоя сянка, която те следваше, но бях щастлива, защото усещах какво е да се чувстваш красива.
— Трудно ми е да повярвам, че това се е случвало на мен.
— Алисия придърпа пуловера, с който бе облечена, върху раменете си, въпреки че беше към трийсет градуса. — Мисля, че се чувствам достатъчно добре да отида да видя Беба. Лусинда също ще иска да се запознае с нея, а ти, сигурна съм, искаш да се сбогуваш с нея, преди да заминеш.
— С удоволствие ще видя Беба, но не за да се сбогувам. Реших да остана още известно време.
Лицето на Алисия грейна видимо.
— Сериозно ли?
Погледнах часовника си.
— Самолетът ми е излетял преди час, а аз със сигурност не съм на него.
Алисия отметна глава назад и се засмя с глас, както не бях я чувала да се смее, откакто бях пристигнала.
— Какво има за ядене? Изведнъж огладнях.
Стигнахме до дома на Беба, като придържах Алисия, а Лусинда стискаше свободната ми ръка. Беше само на три преки, но ни отне почти половин час да изминем едната пресечка. Алисия се съсредоточаваше във всяка крачка и беше видимо изтощена, когато стигнахме до ъгъла. Щеше да е толкова лесно, ако имаше инвалидна количка, но разбира се, това би изисквало съдействие от лекар, а след разговора с Беба бях наясно, че този вариант трябваше да се избягва на всяка цена.
Алисия дишаше тежко и неочаквано се засмя.
— Сякаш отново се уча да ходя.
— Може би това не е толкова добра идея. Мога да помоля Беба да дойде в нашата къща. — Въпреки жегата, потреперих, като казах „нашата къща“. Нима това беше станало и мой дом? Не беше ли моят дом в Санта Моника, с Джереми? Онази сладка жълта къща с бели капаци, които спираха следобедния бриз? Как се усещаше студеният бриз? Изведнъж ме изпълни носталгия по простичкия ми живот в Калифорния.
Усетих как Алисия стисна ръката ми по-силно.
— За мен е добре да изляза от къщата. Може би просто трябва да си починем малко.
Спряхме в сянката на една изоставена сграда, която, изглежда, някога е била книжарница. Вътре се виждаха празни рафтове, покрити с паяжини. По тях нямаше нищо освен празни бутилки от ром. Най-вероятно вътре се промъкваха мъже да пият и играят комар след вечерния час. Някои от бутилките изглеждаха нови и лъскави на фона на мръсотията, трупала се повече от две десетилетия. Задната врата беше леко открехната, толкова, че да се вижда малко от занемарения двор. Сред избуялите бурени забелязах малко колело.
— Лусинда, изчакай тук с майка си. Сега ще се върна.
Мина известно време, докато успея да изровя мистериозния предмет, скрит в гъсталака. Беше ръждясал и се нуждаеше от оправяне, но беше точно каквото се надявах.
Върнах се обратно пред сградата, бутайки откритието си триумфално.
Алисия наклони глава на една страна, развеселена. Лусинда направи същото.
— Какъв е този смешен скърцащ звук? — попита тя.
— Какво, за бога, правиш с тази стара количка, Нора? Да не мислиш да ме качваш в нея? Предпочитам да вървя до края на града и обратно на колене, вместо да ме видят в това.