Лусинда заподскача развълнувано.
— Аз ще се кача. Аз ще се кача — завика тя въодушевено.
— Може би по-късно, скъпа. Точно сега мама трябва да бъде разумна и да ни позволи да я возим в това. Нали така, мамо?
Алисия скръсти ръце и се нацупи.
— Мръсна е.
— Така е, но после можем да я изчистим. Виж колко добре се движи. — Аз я бутнах напред-назад. — Можем да ходим на много места с нея.
— Хората ще ми се смеят.
— Глупости! Никой не се смее, когато петима души висят на един велосипед, защо да се смеят на това? А и нямам нищо против да виждам по някоя усмивка от време на време.
Алисия обиколи ръчната количка, докосна ръба, после опипа основата, където щеше да седне.
— Мръсно, много мръсно — измърмори тя, после се обърна и внимателно се наведе да седне. Лусинда погали количката, страните, дръжките, колелата и накрая майка си, свита вътре като птиче.
Изкикоти се, очарована.
— Може ли и аз да бутам, лельо Нора?
— Разбира се. Ще я бутаме заедно.
— По-кротко вие двете. Няма нужда да бързаме. Не гоним влак.
Колелата заяждаха и се поклащаха, докато се придвижвахме по тротоара. Количката кривеше надясно, а счупените дървени дръжки напълниха дланите ми с трески, но за нас беше много по-лесно да се придвижваме по този начин. Минахме покрай кея и бризът, който се надигаше от морето, беше изненадващо хладен. Алисия отпусна глава назад и вятърът развя косата ѝ. Очите ѝ бяха затворени, а на устните ѝ грееше спокойна усмивка. Тя престана да стиска здраво страните на количката и едната ѝ ръка се плъзна, отпусната до тялото.
— Хубав ден, нали, лельо Нора?
— Прекрасен.
Лусинда беше изоставила опитите да ми помага с бутането след няколко минути. Тя преметна малката си ръка през лакътя ми и вървеше в крачка с мен, а лицето ѝ бе насочено право напред като на войник.
Когато пристигнахме пред сградата, където беше апартаментът на Беба, ръцете ме боляха, но духът ми сияеше. Паркирахме количката в тесния тъмен проход, който водеше към вратата, така че да не се вижда от улицата.
Беба се изненада да види Алисия в сегашното ѝ състояние, но бързо се съвзе и почти я занесе на ръце до кушетката край прозореца. Затършува из празния си шкаф за някакви бисквити и кафе, за да ни почерпи въпреки протестите ни. Разбира се, тя не даваше да се каже и дума, че няма да почерпи гостите си с нещо, и успя да ни поднесе чиния стари бисквити, намазани с тънък слой ягодово сладко, и кафе с малко захар, но без мляко. Лусинда ги хапна с апетит и беше ясно, че Беба я хареса много. Докато Лусинда я прегръщаше и докосваше набръчканото ѝ лице, Беба я вдигна на ръце и настоя момичето да седне до нея. Говорихме и се смяхме часове наред.
— О, да, помня, че бях чувала за онова момче — каза Беба с лукава усмивка. — Не съм го виждала, но доня Рехина ми разказа за него, когато се беше случила онази история. Казваха, че бил един от най-красивите мъже — и от белите, и от черните. — Тя се засмя и поклати глава така, че пълните ѝ бузи се разтресоха. — Ти — посочи Алисия с пръст, — ти беше нещо специално. Когато чух за случилото се, си помислих: „Това момиче или е влюбена глупачка, или обикновена глупачка“. Не знам кое е по-лошо.
— Защо хората са били ядосани на мама и татко? — поиска да узнае Лусинда.
— Трябва да разбереш, мъниче — каза Беба, като галеше косата на момичето. — Светът беше различен тогава. Днес цветнокожите и белите се разбират, женят се или не се женят, но никой не се впечатлява, а в онези дни хората не спираха да коментират.
Беба очарова всички ни, особено Лусинда, като се люлееше напред-назад на малката си табуретка, смееше се с толкова широко отворена уста, че виждахме празнините, където някога бяха блестящо белите ѝ зъби. Усмивката ѝ беше сияйна като преди, а проницателният ѝ поглед — въздействащ, както винаги.
— Беше хубав живот, нали? — попита тя, загледана през прозореца, и се усмихна, без да вижда напуканата и белеща се мазилка. Отвърнахме ѝ с мълчалива колективна въздишка.
— Защо не дойдеш с нас? — попита Лусинда, като скочи в средата на стаята.
— Къде ще ходите, дете? — Беба още гледаше през прозореца.
— Ще ходим в Съединените щати. Веднага щом татко излезе от затвора. Спестили сме пари, нали, мамо?
Беба откъсна очи от прозореца и погледна въпросително Алисия. Тя ѝ се усмихна тъжно и поклати леко глава. Още не бе обяснила на Лусинда как болестта ѝ беше променила направените планове.
— Мамо? — Лусинда направи няколко крачки към Алисия. — Мамо, защо не ми отговори? Там ли си? — Докато вървеше към майка си, Лусинда се спъна в крака на стола и падна на пода. Алисия опита да отиде при нея, но Беба, все още пъргава за възрастта си, вдигна малката и избърса праха от коленете ѝ с артритните си ръце, докато мърмореше, че трябва да внимава, защото е прекалено стара и уморена, за да вдига деца от пода. Колко пъти беше правила същото и за мен, не можех да изброя…