— Иска ми се да имах прави зъби като теб, за да не се налага да нося скоби, Беба — казвах ѝ аз, когато решеше косата ми сутрин и я връзваше на проста конска опашка, която предпочитах пред сложните плитки на Марта.
— Стига, не започвай да ми се оплакваш толкова рано сутринта. — Тя спираше да ме реши и ме поглеждаше строго в огледалото. — Знаеш какво казват за оплакването, нали?
— Какво, Беба?
— От много оплакване получаваш твърдо сърце и меки кости. Точно обратното на това, което трябва да имаш. — Тя продължаваше да реши косата ми толкова енергично, че главата ми се накланяше назад при всяко движение на четката. Все пак ми беше приятно, защото ми се струваше, че така прогонва лошите ми мисли. — Вместо това опитай с благодарност. Ще те направи силна — едно движение с четката, — по-мъдра от сълзите, — още едно движение с четката — и ще обичаш живота…
Лусинда отново се сгуши до Беба.
— Искам да дойдеш с нас — каза тя, като прегърна коленете си с ръце.
— Беба е прекалено стара, за да ходи някъде.
— Не искаш ли да видиш какво е там? Магазини, пълни с каквато храна си пожелаеш, топла вода и сапун всеки ден от седмицата, а някои хора имат по повече от три чифта обувки.
— Със сигурност бих искала да видя това отново — каза Беба, кимна със сериозно изражение и се усмихна замечтано.
— Не знам дали ще ми повярваш или не, но аз имах шест чифта обувки и всички бяха блестящо бели. Повечето ми бяха подарък от доня Рехина. Тя беше добра и щедра жена, Бог да я благослови.
— Шест чифта обувки?
— Точно така.
— Защо са му на човек толкова много обувки?
Беба поклати глава, защото нямаше отговор на този въпрос.
— Преди много години бих могла да ти кажа, но истината е, че съм забравила.
На следващата сутрин двете с Лусинда изтъркахме количката отвътре и отвън, докато не остана и петънце ръжда или мръсотия. Застлахме я с едно одеяло и две възглавници и дълго мислихме как да осигурим сянка. Опитах да закрепя един чадър към количката, но не измислих как да го държим отворен, без да ограничава видимостта на този, който буташе.
Накрая заключихме, че трябва да се стараем да се движим по сенките, доколкото беше възможно.
Проблемът с колелата се оказа най-сложен. Взехме назаем инструменти от един съсед — Пепе, и се опитах да изправя колелата, а Лусинда стоеше до мен. Пепе надникна през прозореца, докато блъсках с чука по колелата, но усилията ми не доведоха до почти никакъв резултат.
Преди да се усетя, Пепе се появи до мен. Беше дребен слаб мъж с кожа с цвят на зряла маслина. Ноздрите на орловия му нос се разширяваха силно, когато вдишваше, и му придаваха гневен вид. Но очите му блестяха с цвят на мек кехлибар и винаги изглеждаха насълзени. Той поклати глава неодобрително.
— Няма да стане така, братовчедке Нора.
— Защо не?
— Трябва да се разглоби всичко и да се сглоби наново. Само така може да се оправи.
Пепе беше експерт по въпроса с колелата, защото беше работил във фабрика за велосипеди дълги години. Сега работеше по един-два дни в седмицата, ако извадеше късмет, и прекарваше останалото време, седнал на прага на дома си, наблюдавайки движението из квартала, докато пушеше докрай цигарите, които получаваше от дажбите. Пръстите на дясната му ръка бяха пожълтели от никотина.
— Не знам как да го направя. — Изместих се от клекналото си положение и седнах на земята, изпъвайки изтръпналите си крака напред. Взех гаечния ключ и го изтървах на секундата. Как беше успял да се нагорещи така за по-малко от минута?
Пепе цъкна с език и направи рязко движение с глава, за да ми покаже да не му се пречкам. Той вдигна количката с една ръка, събра инструментите си с другата и се настани на стъпалото — място, значително по-сенчесто от избраното от мен. Хванах Лусинда за ръка и двете се мотаехме наоколо, докато той работеше.
— Много мило, че ни помагаш — казах му.
Той изсумтя. Пепе не беше приказлив човек, въпреки че, когато поглеждаше Лусинда, лицето му се доближаваше най-близо до идеята за усмивка.
— Сеньор Пепе, мама казва, че можете да ремонтирате всичко. Вярно ли е?
Пепе вече бе свалил колелата и ги затягаше, като въртеше болтовете с бързи, умели движения.
— Мога да поправя повечето неща, предполагам.
Донесохме му чаша студена вода, ароматизирана с разтворим плодов прах, който я боядисваше в червено. Той я прие безмълвно и я изгълта бързо, а ноздрите му се разширяваха като хриле на риба. Остави чашата и измърмори нещо като благодарност. След известно време се изправи и изпъна слабото си тяло. Бутна количката напред-назад, за да я изпробва, и после ми я подаде. Движеше се гладко и идеално.