— Не се тревожи, Рикардо. Каквото и да съм хванала, е станало дълго след като с теб решихме да си останем… приятели.
Мъжът се отпусна и дръпна ръката си от кобура. Огледа отново съдържанието на торбата.
— Тони харесва пресни плодове. Не виждам никакви плодове тук.
— Тази седмица не намерихме никакви, може би следващата.
Рикардо изсумтя и тръгна назад към поста си.
— Ще ти платя добри пари, когато Тони излезе — каза Алисия рязко.
Той се обърна бавно и присви очи.
— Какво значи това?
— Спестявах пари за когато Тони излезе, за да можем да се махнем оттук.
Пазачът кимна замислено, като дъвчеше вътрешността на бузата си.
— Ще ти кажа, когато това време наближи.
— Нямаш ли писмо за мен? — попита Алисия.
Той отвърна, без да се обърне:
— Тази седмица не.
— Защо не? Нещо не е наред ли с него? Да не е болен?
Рикардо тропна с крак, от което вдигна облак кафяв прах около себе си. Беше очевидно, че няма търпение да се прибере, и недоволстваше, че се налага пак да се обръща към нас.
— Няма му нищо. Нищо, което може да се излекува от лекар.
— Какво означава това?
— Слушай, жено. Някога била ли си затворена?
— Не…
— А ти? — Той ме посочи с косматия си пръст.
Аз поклатих глава.
— Това променя човек. След известно време той може да умре вътрешно.
— Моят Тони никога няма да умре вътрешно. Кажи му, че очаквам писмо следващата седмица.
Рикардо се завъртя на пети и продължи да върви, а на нас ни махна с ръка да си тръгваме.
— Донеси пресни плодове и може да му се прииска да ти пише. И цигари няма да навредят.
— Моят Тони не пуши.
— Твоят Тони пуши от години.
Алисия се тревожеше за Лусинда през целия път до дома. Бяхме планирали изненадваща разходка до брега и пикник там, но когато Лусинда чу, че татко не е писал, се почувства много разочарована. Чак когато разбра, че и Беба може да дойде, се поразвесели.
Беба се съгласи веднага, когато се появихме на вратата ѝ и Лусинда настоя да я държи за ръка по краткия път до обществения плаж. Независимо от това, главата ѝ беше сведена и се спъна неведнъж.
— Трябваше да напиша писмото сама и да се престоря, че е от баща ѝ — прошепна ми Алисия.
— Ще се разсее, когато отидем на плажа, ще видиш.
Бях права. Щом Лусинда зарови крака в пясъка и усети изгарящата му топлина да се плъзва между пръстите ѝ и хладната влага под горния слой, тя вдигна глава и тръгна уверено в посоката, от която се чуваха вълните. Беба не можеше да върви толкова бързо и пусна ръката ѝ, защото иначе рискуваше да падне по очи на пясъка. Лусинда продължи да върви, а Беба ми помогна да наместим количката под сянката на една палма. Разпънахме едно одеяло и помогнахме на Алисия да стане от количката и да се настани удобно на пясъка.
Очите ѝ не се откъсваха от дъщеря ѝ, блеснали от любов и страх.
— Всеки, който я види в момента, би си помислил, че е красива млада госпожица, която се е отнесла в мечтите си и целият ѝ живот е пред нея.
— Точно такава е — отвърна Беба, като разбуха възглавницата на Алисия и зави краката ѝ, които вечно бяха ледени.
— Тя няма момичешки мечти, Беба — каза Алисия с треперещ глас. — Има тревоги като възрастен. Тревожи се за мен и за баща си и че някой ще я отведе от мен.
— Никой няма да я отведе — напомних ѝ аз.
Очите на Алисия ме погледнаха с благодарност.
— Знам, че ще направиш всичко възможно това да не се случи, но ти си тук от съвсем скоро. Още малко време — и Куба ще сломи и теб, както всички нас. Още не си изпитала каква е силата на управниците, които запушват гърлото ти и крадат всеки твой дъх. Страхувам се, че когато го разбереш…
— Няма да позволя да я вземат — повторих аз.
— Ами Джереми? Как ще реагира съпругът ти, на когото липсваш през всяка минута, в която си тук, с нас?
— Той ще ме разбере.
Алисия се намръщи, както правеше, когато смяташе, че не ѝ казвам истината.
— Ако знаех, че моят Тони ме чака някъде, бих направила всичко, за да отида при него! Мъж, който те обича истински, е благословия, с която не бива да си играеш. Ами ако му омръзне да те чака?
— Ако той наистина ме обича, няма да му омръзне.
Алисия подбели очи и се закашля.
— Вече ти е сърдит, сигурна съм.
Беба ни слушаше, като наглеждаше Лусинда, която се разхождаше покрай водата, внимателно опипвайки пред себе си с пръстите на краката. Старата жена постави длан върху коляното на Алисия.
— Сега си почини, дете. Нора познава мъжа си по-добре от теб и можеш да ѝ повярваш за Лусинда. Беба ще се погрижи никой да не я отведе никъде, където тя не иска.
Това уверение успя да успокои Алисия и тя задряма на сянка под палмата.