Това беше третият ми опит да се свържа с Джереми. Гласът на телефонния секретар беше моят, но вече не звучеше като мен. Жената, която предлагаше да оставя името и номера си, притежаваше невинност и безгрижие, които произлизаха от твърде малко тревоги и изобилие от възможни решения. Гласът на жената, която оставяше съобщението, беше натежал, неспокоен, изпълнен с напрежение и страх, които притискат толкова силно главата и сърцето, че усещаш болката чак в петите си.
Отново никой не ми отговори и бързо пресметнах часовата разлика. В Лос Анджелис беше единайсет вечерта. Къде беше той? Не беше типично за него да се прибира късно. Зачудих се дали да не звънна на родителите си. Сигурно вече бяха преодолели гнева си от заминаването ми и щяха да успеят да ми отговорят спокойно. Обмислях този вариант с ръка на слушалката на уличния телефон.
Добре че луната осветяваше улиците след залез. Беше опасно да си навън по това време. Престъпността нарастваше, особено в Хавана, и кражбите не бяха такава рядкост, както преди. Туристите биваха предупреждавани, че трябва да бъдат особено внимателни, но аз се успокоявах с мисълта, че вече не приличах на туристка. Бях раздала повечето си дрехи и пазех само една хубава рокля, която да облека за пътуването на връщане. Сега ходех с къси панталонки, една дълга тениска на Джереми и пластмасови джапанки. Това беше униформата на кубинските жени, които се бяха примирили с факта, че нямаше причина да се стараят да бъдат елегантни. Никой нямаше да ги покани на забавите, които отекваха по кея и блестяха като някаква далечна планета.
Всички спяха дълбоко, когато се прибрах вкъщи. За първи път тази седмица не се нуждаехме от вентилатора през нощта. Чух капещия кран в кухнята и си напомних, че имаме късмет, че разполагаме с течаща вода в къщата. Много хора живееха в апартаменти, където водопроводните тръби бяха корозирали от годините употреба, и обитателите им разчитаха на обществените чешми по улиците. Наистина ли имах миялна машина в собствената си кухня? Вярно, не я използвах често само за нас двамата. Наистина ли бях свикнала да си вземам душ по два пъти дневно? Откакто бях пристигнала, успявах да се измия веднъж на два-три дни със студена вода, застанала права във ваната.
Дръпнах тънкия чаршаф на леглото си и легнах тихо, за да не смутя спокойния сън в стаята. На следващия ден щях да стана рано и да стопля вода на печката, за да си взема истинска топла вана. После щях да направя същото за Алисия и Лусинда. Щяхме да бъдем освежени и готови да отидем навсякъде, където денят ни отведеше.
30.
Отне цяла вечност водата да кипне, но само три големи чайника превърнаха студената вода във ваната в приятно топла и покрита с пяна и аз се потопих с невероятно удоволствие.
— Защо правиш това, лельо? — попита Лусинда с любопитно изражение на златистото си лице. Очите ѝ още бяха леко подути от съня.
— Приятно е да си вземеш гореща вана. Когато свърша, ще приготвя и за теб.
Тя се засмя и поклати главата си, покрита със заплетени къдрици.
— Мама казва, че ми е приготвяла вана, когато съм била бебе, но напоследък не е.
— Ще ти хареса. Майка ти спи ли още?
— Току-що се събуди и ѝ направих закуска. Ти искаш ли?
— След малко.
Лусинда затвори вратата след себе си и аз покиснах във водата още известно време. Белещата се боя в банята се отделяше на дълги мухлясали ивици, които ми напомняха за мъха, който висеше от дърветата до къщата на леля Панчита. Може би това би било интересно пътуване, което да направим в този ден. Щях да помоля Берта, която си беше вкъщи от два дни, да ме свърже с човека, който ѝ бе дал колата назаем. На тръгване щяхме да минем през супермаркета за туристи и щях да купя храна за пикник. Надявах се Алисия да се чувства достатъчно добре, за да го направим. Фактът, че закусва, беше добър знак.
Лусинда кисна във ваната по-дълго и от мен. Дълго време се държа за страничния ръб на ваната, докато изучаваше мекото копринено усещане на пяната за вана, която бях донесла от Щатите. За пръв път ѝ се случваше. Усмихваше се с почуда, а тюркоазените ѝ очи искряха живо. Все още ми беше трудно да повярвам, че толкова красиви очи не можеха да видят света наоколо.
— Лельо, тази вода е по-топла и от морето.
— Не е ли прекрасно?
Нежно поставих длан върху главата ѝ, за да знае, че съм наблизо.
— Сега наклони леко глава назад и аз ще измия косата ти.
Лусинда направи каквото ѝ казах и затвори очи. Да се измие гъстата ѝ къдрава коса си беше страховита задача и коленете ме боляха, когато приключих с изплакването ѝ. Предположих, че и вратът на Лусинда е изтръпнал, но тя не се оплака.