Алисия се чувстваше по-добре и ми позволи да ѝ помогна да легне във ваната и да измия и нейната коса. Опитах да не треперя, когато златистите ѝ кичури падаха и изчезваха в канала. Косата ѝ беше останала наполовина от предишната и аз я събрах на стегнат модерен кок на тила, за да не се забелязва толкова оредяването.
Всички бяхме облечени и готови за тръгване, когато Берта се появи от стаята си. Гъстата ѝ черна коса изглеждаше като огромна грива. Тя примигна и сложи ръце на широкия си ханш.
— Какво е това? Да не сте се приготвили за катехизис? — засмя се тя и се отправи към банята.
— Берта, искаме да наемем кола за един ден. Онази, с която ме посрещнахте на летището, ще свърши работа. Можеш ли да ми обясниш как да я наемем?
За момент Берта ме изгледа объркано. Опита да си спомни, докато оглеждаше кожичките на пръстите си.
— На един човек е, той живее на края на улицата. Трябваше да му платя… Нали се сещаш… не с пари в брой.
Изчервих се.
— Разбирам. Но предполагам, че ще приеме и пари в брой.
— Сигурно. Къщата със синята врата — каза Берта и изчезна в банята, където несъмнено щеше да остане почти цялата сутрин.
Лусинда и Алисия решиха да ме изчакат, докато търся къщата със синята врата. Намерих я лесно и когато почуках, осъзнах, че не бях питала Берта за името на собственика на колата. След няколко секунди вратата се отвори от уморена на вид жена към трийсет и шест-седем годишна, но с един липсващ преден зъб точно на най-видното място. Тя ме погледна подозрително и сви слабите си рамене.
— Карлос излезе снощи и още не се е прибрал. Сигурно се е напил и е заспал някъде. Не знам кога ще се върне.
— Можете ли да ми помогнете?
Жената ми махна да вляза и ми кимна да я последвам през мрачните стаи, задръстени от счупени мебели и инструменти, до малък вътрешен двор. Без да погледне дали я следвам или не, тя ритна задната врата да се отвори и ми показа лъскавия син шевролет, който ни беше транспортирал от летището в първия ми ден тук. Изглеждаше прясно излъскан, хромираните части блестяха на сутрешната светлина, сякаш беше ярко цветно петно в стара черно-бяла снимка.
— Тази кола е всичко за мъжа ми. Ако искаш да я вземеш и да я закараш право в морето, не ми пука.
— Всъщност исках да я взема назаем, за да отидем с нея до Гинес. Ще я върнем преди залез-слънце.
— Не ми пука.
— Ще ви платя, че съм я използвала.
— Казах, не ми пука. — Върна се в къщата, а аз я последвах. Тя претършува едно чекмедже, откри ключовете за колата и ми ги хвърли. — Много по-трудно е да си намериш бензин, отколкото кола, нали знаеш?
Погледнах джапанките си, почти същите като нейните, както и трикотажните панталонки и потника. Косата ми беше прибрана на опашка и не носех никакъв грим.
— Откъде знаете, че не съм местна?
Жената се усмихна за пръв път. Някога е била красавица, представих си я как крачи по широкия булевард с елегантни обувки и чанта в същия цвят, а мъжете извиват вратове, за да я огледат добре. Карлос несъмнено е бил един от тях и я бе ухажвал настървено.
— Лесно разпознавам кубинците, които се връщат — каза ми тя. — Първо, винаги имат пари, които да харчат за неща като кола или пакет лук, или… — Подуши въздуха с кисело изражение. — …други неща. Но това, което ви издава веднага, са ръцете. Може ли? — Тя хвана ръката ми и я задържа до своята. — Не мисля, че съм много по-стара от теб, но виждаш ли? — Разликата беше потресаваща. Нейната ръка беше подпухнала и с нацепена кожа, с удебелени кокалчета и нокти, сиви и мръсни в основата си. — От студената вода и белината, с която пера и мия съдовете. Когато сапунът ми свърши, използвам белина или нищо. Единствените жени, които нямат такива ръце, са туристките и проститутките.
Жената ми каза, че името ѝ е Лурдес, и си поговорихме малко за двете ѝ деца, които бяха на училище с общежитие и си идваха вкъщи само един уикенд в месеца. Искаше да научи за Съединените щати и каза, че има приятели, които са избягали на сал преди няколко месеца.
— Не знам дали са стигнали.
Бях готова да тръгна, стискайки ключа в ръка като ценен приз. Оставаше ми да намеря бензин. Колко трудно можеше да е това?
— Карлос ще се ядоса ли, ако се върне у дома и открие, че колата я няма?
Лурдес вдигна ръце във въздуха.
— Ядът му не ме плаши. Освен това не се е сетил, че трябваше да се появи на строежа на хотела тази сутрин. Защо да си спомни за колата си?
Жената ми каза за някои хора в квартала, които биха могли да имат бензин за продажба, и предложи да потърся бензин, преди да взема колата, за да не изхабя четвърт резервоар, докато обикалям да търся. Съгласих се и тръгнах на експедицията си. Веднага открих, че Лурдес не е преувеличила. Първите двама веднага ме уведомиха, че няма да има бензин до средата на следващата седмица, но ако съм искала да им платя предварително, щели да ми направят отстъпка. Отклоних предложението и продължих по списъка към следващото място. Беше почти обед, когато се примирих с факта, че нашите планове ще трябва да почакат до следващата седмица, и се чудех дали да не се върна при единствения човек, който ми се беше сторил що-годе надежден, за да му платя в аванс. Можех да попитам Лурдес дали това е обичайно.