— Успех, дами! — пожела ни Кейти, след като излязохме от кабинета. — Даниъл — хвана ръката му тя. — Искам да съм сигурна, че рисунките ми са подходящи за портфолиото. Много те моля, погледни ги. Всички знаят, че си най-добрият.
— Ами, да, добре. — Стисна раменете ми отново и я последва към масата й.
Аз отидох при стола си и седнах, загледана в пакета от „Трентън“. Бях се убедила, че няма начин господин Барлоу да ми даде молба — освен това напоследък бях твърде неуверена. Миналата зима, след като открих истинската любов и стана ясно, че съм върколак, а брат ми сее смут, паника и разруха из целия град, успехът ми се понижи драстично.
Не минаваше и ден, без Даниъл да говори за „Трентън“. Какво щяло да бъде, ако двамата сме там заедно. Той искаше да стане индустриален дизайнер — да създава функционално изкуство, което хората да държат в ръце, и да промени начина им на живот — тъкмо това беше една от причините, поради които се беше върнал в Роуз Крест. Другата причина беше да намери лек за върколашкото проклятие. Мечтата му беше да се запишем заедно в колеж. Така щяхме да загърбим вечерния час и скритите погледи на съгражданите си. Щяхме да избягаме от спомените за ужасния му баща, които нахлуваха всеки път, когато минаваше покрай стария си дом, за да дойде у нас.
Кейти избухна в смях в другия край на стаята. Обърнах се и видях как Даниъл се усмихва, докато сочеше нещо на една от рисунките й. Очевидно се беше пошегувал за нещо — но ето че супер слухът ми изчезна по някое време, докато обядвахме, затова не чух какво каза.
Кейти обаче се оказа права за него. Даниъл беше най-добрият. Всички знаехме, че е с единия крак в „Трентън“. Нямаше значение, че е трябвало да завърши миналата година. На него му беше обещано място от член на комисията по приемането, ако завършеше академия „Холи Тринити“. Истинската конкуренция за института по изкуства щеше да бъде между нас с Ейприл и Кейти за възможното второ място.
Имах чувството, че шансовете ми са минимални. Ейприл беше истинска вълшебница с пастелите, а Кейти нямаше равна на себе си с акрилни бои. Макар въгленът открай време да беше моята сила, като следвах умелите инструкции на Даниъл, вече се справях доста добре и с маслените бои. Този срок Барлоу ми писа две шестици, а той пазеше подобни оценки единствено за много специални изпълнения. Самият той каза, че нямало да ми даде молбата, ако не бил уверен, че имам шанс.
Когато първоначалният шок премина, усетих сълзите в очите си. Избърсах ги. Моментът беше много вълнуващ, но аз не бях от ревливите момичета.
Даниъл остави Кейти. Усмихна ми се, докато се връщаше на нашата маса, стиснал молбата в ръце. Дори и без суперсили чувах как Лана Хансън и Мич Грейсън си шушукат на масата зад нас. Очевидно Мич недоволстваше за двама от избраниците на Барлоу за молби. Свих рамене, взех си пакета и го пъхнах на сигурно място в раницата.
Пета глава.
Безпомощна
Петък вечер
Последният ни час беше отложен, тъй като и без това нямахме преподавател по религия, а и след като прекарах цял час в занималнята вместо в спортния салон, тръгнах заедно с Даниъл към магазина, за да му помогна с почистването. Учудих се, защото ми се стори, че не е направено почти нищо, докато бяхме на училище, ала когато се заехме, ми стана ясно, че щетите са огромни. Почти всички прозорци бяха счупени, имаше огромни дупки на стените, стоката беше смъкната от всички рафтове и гондоли, почти не беше останало нещо здраво и ми се стори, че ще бъде необходима поне седмица, за да се изрине всичкият боклук и да се открие нещо, което все още може да се използва.
Отначало Даниъл говореше възторжено за молбите, показа ги на господин Дей и на Крис, каза ми кои от рисунките си трябва да приложа в портфолиото — но после се умълча и се почувства потиснат като всички останали и насочи вниманието си към досадно бавното почистване. Слънцето беше залязло отдавна, а контейнерът за боклук беше препълнен, когато господин Дей ни накара да се прибираме, аз бях готова да продължа, въпреки това бях благодарна, че ни дава почивка — гърбът ме болеше и едва пристъпвах.
Двамата с Даниъл сметохме последния боклук и излязохме през задната врата на паркинга.
— Май контейнерът не може да побере нищо повече — посочи той. — Да пробваме при „Макул“.
Паркингът на „Дейс“ граничеше с новия пъб. Взех моя кашон с боклук и го последвах към техния контейнер за смет, като през всичкото време се опитвах да призова суперсилите си, защото кутията със счупени стъкла тежеше така, като че ли беше пълна с тухли.