— Как мислиш, дали магазинът ще оцелее? — Оставих кашона на асфалта, когато спряхме пред контейнера, и протегнах ръце. Група момчета се бяха скупчили на задния вход на пъба, на няколко метра от нас. Смеховете им ми се сториха неестествени на фона на онова, което изпитвах в момента.
— Не знам — отвърна Даниъл и хвърли единия плик в контейнера.
— Застраховката ще покрие някаква част, така че ако не го вдигнем на крака и не заработи в най-скоро време… Подобен обект може да оцелее единствено благодарение на бързия оборот.
— Изобщо не е честно. Защо му е трябвало на Дж… искам да кажа… защо му трябва на някой да съсипва господин Дей?
— Може би, защото наема откачалки — обади се познат глас.
Обърнах се и забелязах Пийт Брадшо, който пристъпваше към нас, отделил се от шумните си приятели. От цигарата между пръстите му се виеше тънка струйка дим. Очевидно беше започнал да пуши, след като го изхвърлиха от академия „Холи Тринити“, и си беше пуснал противна козя брадичка. Даниъл изруга тихо, докато той се приближаваше.
— Първо онзи малоумник Муни, а сега и ти — заяви Пийт и размаха цигарата си пред лицето на Даниъл.
— Дръпни се, Пийт — наредих аз.
— Трябваше сама да се сетиш. Щом се мотаеш с разни боклуци, рано или късно, някой ще се отнесе към теб като с боклук.
Всеки път, когато се натъквахме на Пийт, той се опитваше да предизвика разправия. Доста му се беше насъбрало, откакто го изключиха, защото изгуби хокейната си стипендия и баща му отказа да плаща за друго училище, освен за държавен колеж.
— Ей, Пийт? — провикна се един от приятелите му близо до изхода. — Тук е адски скапано. Нали каза, че знаеш някакъв, дето щял да ни вкара в „Депото“. Пъхнах ръка в джоба на якето и напипах картата, която открих сутринта в „Дейс“.
Пийт погледна приятеля си.
— Дадено, Тай. Що не се развикаш още повече, поне да си сигурен, че не е останал човек, който да не те е чул.
— Все тая, айде да движим.
— Имате късмет, че ме чакат по-яки места — заяви Пийт на Даниъл. Обърна се към приятелите си, за да се върне при тях.
Даниъл въздъхна тихо.
Пийт обичаше да се перчи, но обикновено си намираше извинение, за да се оттегли, когато Даниъл не реагираше на подигравките му. Знаех, че трябва да го оставя да си дрънка, но просто не успях да се въздържа.
— Чакай малко, Пийт — провикнах се след него.
— Какво?
— Какво правиш, Грейс? — прошепна Даниъл. — Остави го на мира. Поклатих глава.
— „Депото“ ли каза? Къде се намира? — попитах.
Пийт се изсмя.
— Да не би да искаш да отидеш в „Депото“?
— Просто ми кажи къде се намира. Важно е.
Пийт се изсмя още по-гръмко. Приятелите му ни бяха зяпнали. Той се върна крачка назад.
— И какво ще получа в замяна за тази информация? Или май се чудиш как да се отървеш от боклука и да дойдеш на парти с истински мъж?
— Просто попитах, Пийт. Ще ми отговориш ли или не?
— А пък аз те попитах колко струва отговорът ми.
— Я престани, Брадшо. — Даниъл застана до мен. — Просто забрави, че те е попитала, и си върви.
— Или какво? Муни го няма, за да пребива хората заради нея. Ти пък какво ще направиш?
Даниъл сви юмруци, но не помръдна от мястото си.
— Така си и мислех — отвърна Пийт. Уж се канеше да си тръгва, но ненадейно замахна към Даниъл и го блъсна с всички сили. Той се олюля назад и падна в кашона с боклук, който бях оставила до контейнера.
— Не! — извиках и се втурнах към Даниъл. — Добре ли си?
Опитах се да му помогна да стане, но той махна с ръка.
Лицето му се беше разкривило болезнено, докато се надигаше. Ръката му беше порязана и течеше кръв, а аз ахнах, когато видях окървавеното парче стъкло, върху което Даниъл беше паднал.
— Боже… добре ли си? В същото време чух някой от групата да се провиква към Пийт:
— Имаш ли нужда от помощ?
Момчето, което той нарече Тай, и друг от приятелите на Пийт се отделиха от групата. И двамата си бяха отгледали противни брадички като на бившия ми съученик. Той им кимна да се приближат. Очаквах тялото ми да се напрегне в отклик на приближаващата опасност, силите ми да нахлуят в мускулите с познатата пареща болка, ала не се случи нищо. По дяволите! Сега не му беше времето уменията ми да дремят. Имах нужда от тях веднага.
— Ще се биеш ли? — Пийт се изправи пред Даниъл. Двамата му приятели застанаха от двете ни страни. — Или просто ще ме оставиш да те използвам като боксова круша?
— По-добре мен, отколкото Грейс — отвърна Даниъл и стисна окървавената си ръка.