— Даниъл мисли, че е бил Джуд. — Вече завивах по алеята пред нас и реших да поседя в колата, докато приключа разговора с татко — не исках никой друг да чуе разговора ни.
— Логично заключение — заяви той. — Наистина е логично.
— Дали? Защо му е да прави всички тези неща? Защо се е върнал?
— Не знам, Грейси. — Въздъхна и аз чух някакво съобщение по микрофон. Изглежда се намираше на някаква гара. — Наистина не знам.
— Ти прибираш ли се?
— Не — отвърна той. — Не знам кога ще се прибера.
— Какво? Но Джуд е тук. Защо няма да се прибереш…
— Трябва да затварям. Току-що беше последното повикване за влака ми. Ще ти обясня по-късно, но наистина не знам кога ще се прибера.
Обзе ме гняв. Татко все го нямаше, а аз си мислех, че той отчаяно търси Джуд — опитва се да открие начин да събере отново семейството ни. Може пък да беше открил начин да стои далече от нас. Защо иначе не се прибираше? Защо не си беше у дома, когато имахме най-голяма нужда от него?
— Добре, но само не забравяй къде живееш — сопнах се аз.
— Извинявай. Ще се върна възможно най-скоро. — След това се провикна към някого. — Да, това е моят сак. Идвам. — Прочисти гърлото си и отново заговори с мен: — И още нещо, Грейси. Забранявам ти, разбра ли ме добре, абсолютно ти забранявам да търсиш Джуд сама.
Изсумтях пренебрежително. Щях добре да се посмея, ако не бях толкова разстроена. Стори ми се смешно и същевременно дразнещо, че татко ми нареди съвсем същото като Даниъл. Двамата изглежда си мислеха, че не съм в състояние да потърся Джуд.
— Просто не го прави, Грейси. Не си готова за онова, което може да откриеш… — Той въздъхна тежко. — И без това вече изгубихме едно дете. Майка ти няма да го понесе, ако и ти ни напуснеш.
По-късно
Мама спеше на канапето, когато влязох вкъщи. По телевизията предаваха вечерните новини. Не я събудих и се качих направо горе. Бях напълно изтощена, изцедена като лимон и едва държах очите си отворени. Бях пред леглото си, когато Джеймс изплака от стаята си. Хленчеше уплашено, скимтеше и плачът ставаше все по-силен. Отворих вратата и влязох при него. Беше се изправил в леглото си и търкаше очи, докато едри сълзи се търкаляха по зачервените му бузи.
— Всичко е наред. — Оставих раницата си до вратата и го взех на ръце. — Всичко е наред, бебчо Джеймс.
— Не бебчо — настоя той през сълзи. Беше едва на две и половина и вече не харесваше галеното име, с което го наричаха всички.
— Прав си. Вече си голямо момче, нали?
Джеймс кимна и се сгуши на рамото ми.
— Пак ли сънува кошмар?
— А-ха — потръпна в ръцете ми.
— Няма нищо. — Сгуших се до него на малкото му легло и плъзнах пръсти през кестенявите къдрици. — Всичко е наред. Тук съм. Ще те пазя… Обещавам.
Джеймс се усмихна през сълзи и ме погали по лицето. След няколко минути дишането му стана дълбоко и равномерно. Очите му се затвориха и той заспа, стиснал косата ми в ръка.
Наблюдавах как гърдите му се надигат и отпускат и се замислих над всичко, което се беше случило през последните двайсет и четири часа, с пълното съзнание, че нещо ужасно се опитва да разруши малкия ми свят. Престъпленията в големия град протягаха пипала към родния ми град. Джуд беше идвал и беше наблюдавал малкия ни брат със сребристите си блестящи очи. Не знаех какви са намеренията му, както не знаех по какъв начин беше свързан със случилото се в „Дейс Маркет“ или в училището, но всичко това ме накара да се чувствам така, сякаш небето щеше да се стовари над нас всеки момент.
Замислих се над онова, което каза Даниъл, че вярвал, че мога да съм герой. Прииска ми се да се окаже прав, да повярвам, че ще успея да спазя обещанието, което току-що дадох на Джеймс. Прииска ми се да притежавам способността да защитя всички, които обичах.
Погледнах към раницата на прага и си спомних молбата за „Трентън“, скрита вътре. Джеймс прохъркваше тихичко до мен, невинен, безпомощен, но какво ли щеше да стане, ако не бях тук, за да го успокоя?
Тогава се досетих. Дори да се представя по-добре от Ейприл и Кейти, дори в „Трентън“ да ни приемат и двамата с Даниъл, аз не можех да се запиша.
Когато Джуд избяга, той унищожи възможността ми да отида в „Трентън“ или който и да било друг колеж. А сега татко хукна да го търси, а мама изпадна в състояние на маниакална депресия. Състоянието й сигурно щеше да се влоши още повече, след като заминех да уча. Кой щеше да се грижи за бебчо Джеймс? Икономката на непълен работен ден не беше като майка или сестра. Как да оставя Чарити да се справя съвсем сама? Тя беше най-умната в семейството — та тя нямаше нужда от допълнително учене, освен да си напише домашното — и нямаше да е честно, ако съсипя бъдещето й, като хукна нанякъде също като Джуд.