— Леле! — Отскочи назад и размърда рамене. — Владей се, Грейс. Не позволявай на чувствата да те ръководят.
— Защо тогава се опитваш да ме дразниш?
— За да се научиш на душевно равновесие. — Удари ръкавиците една в друга и ми даде сигнал да нападна отново.
Усещах как силите ми пулсират в цялото тяло — и най-сетне ги владеех. Засмях се и отскочих няколко крачки назад.
— Какво ще кажеш за това душевно равновесие? — попитах с усмивка и по-бързо дори от мисълта се завъртях и го ритнах в протегнатата му ръка в ръкавица.
Даниъл изръмжа и се олюля назад. Коляното му се подгъна под тежестта му и той се просна на земята.
— Олеле! — Хвърлих се към него и го стиснах за ръката. За съжаление беше твърде късно да го спася от падането и се претърколих до него на тревата.
Озовахме се един до друг на ливадата. В първия момент се почувствах замаяна — когато паднах на земята, въздухът ми излезе и силите ме напуснаха. Даниъл се обърна на една страна, изстена, гласът му ме стресна и ме върна към реалността.
— Много се извинявам! — Седнах. — Изобщо не мислех. Силите ми се задействаха и аз… Добре ли си?
Стенанието му премина в смях.
— Нямах предвид такова душевно равновесие. — Той се намръщи, свали ръкавиците и ги подхвърли настрани.
— Сериозно те питам, добре ли си?
— Да. — Даниъл се приведе напред и потри коляното си. Беше го ударил лошо, когато падна от балкона на енорията преди малко по-малко от десет месеца и тъй като аз го спасих от върколашкото проклятие непосредствено след като падна, той вече не притежаваше свръхчовешките си сили, които да го излекуват. Дори след като прекара седмици наред с патерици и безброй часове физиотерапия, коляното продължаваше да му създава неприятности. — Как можа да удариш един инвалид. Какво ще каже баща ти?
— Ха-ха, много смешно — озъбих се аз.
— Сериозно, ставаш все по-добра. — Той изпъшка отново, отпусна се на тревата и пъхна ръце под главата си.
— Не е достатъчно.
Мина почти цял час в напрегнат спаринг, преди уменията ми да започнат да се проявяват, а след като ги усетех, те не траеха повече от трийсет секунди. Това им беше лошото на способностите ми. Появяваха се на приливи, а аз не можех да ги контролирам. Раните ми се лекуваха много по-бързо, отколкото при нормалните хора, въпреки това все още не успявах да черпя от силите си по начина, по който го правеше Даниъл преди. Не умеех да се лекувам сама. Появяваха се изблици на бързина и ловкост, сякаш тялото ми си имаше собствена воля — както преди малко, когато ритнах Даниъл — която не успявах да контролирам. След като терапевтът на Даниъл му разреши отново да спортува, започнахме да тренираме по три вечери в седмицата — когато не бях наказана за нещо. Излизахме да тичаме, изпробвахме движения от паркура, боксирахме се с ръкавици, опитвахме чуване и виждане на дълго разстояние: Макар да бях станала значително по-бърза и силна, отколкото преди няколко месеца, вече имах чувството, че колкото и да се старая, никога няма да мога да използвам силите си по начина, по който исках — вместо да им позволявам да ме използват мен.
Даниъл въздъхна. Посочи небето.
— Май прекъсваме точно навреме. Метеоритният дъжд вече започна.
Вдигнах поглед тъкмо когато падаща звезда, проряза тъмното небе.
— Вярно. Бях забравила.
С него бяхме решили да проследим метеоритния дъжд след тренировката тази вечер. Смятахме да преброим метеорите, които видяхме да падат за трийсет минути, за да стане докладът ни по астрономия по-подробен и точен.
Знаех, че Даниъл се притеснява, задето директор Конуей отказа дори да помисли над възможността той да завърши миналата година — беше изпуснал твърде много материал през годините, в които бягаше от проклятието, обсебило мислите му. Затова пък аз се радвах, че все още не се е записал в колеж. Но пък с летните курсове и допълнителните изпити, които щеше да положи по някои предмети, през пролетта двамата щяхме да завършим заедно.
— Ще загася — предложих аз, след като свалих бинтовете под ръкавиците. Раздвижих пръсти и набитите си кокалчета, докато пресичах двора зад старата къща на Мериан Дюк. Изключих лампата на верандата, която използвахме, докато тренирахме, дръпнах якето си и тръгнах през ливадата. Метнах дрехата върху гърдите си също като одеяло, вдъхнах дълбоко есенния въздух и се отпуснах на хладната трева до Даниъл.
— Станаха шест заявих след време.
Той изръмжа одобрително.
— Я! Видя ли я! — посочих над главата си към забележително ярка звезда, която искреше в небето, докато не се стопи в тъмата.