Бях по средата на пътя, когато той ми звънна.
— Болен съм — заяви студено.
— Да, защото не ми позволи да те закарам в болница. Сигурно си получил инфекция.
— Ходих в болницата. Шевовете са достатъчно доказателство. Сигурно съм се заразил с нещо, докато висях там.
— Така ли? — Неочаквано ми се стори, че вини мен за болестта си. — Ще ти донеса супа. Идвам след няколко минути.
— Не — изрече рязко. — Остави ме на мира.
— Какво?
Даниъл въздъхна.
— Извинявай, просто не знам какво… Може да съм заразноболен. Просто недей да идваш.
— Няма кой да се погрижи за теб — отвърнах аз. — Когато за последен път си бил болен?
Това беше един от плюсовете да си урбат — през последните десет месеца дори не бях кихнала. Даниъл сигурно не беше боледувал и ден през живота си — цели осемнайсет години. Затова една обикновена настинка можеше да го прикове на легло.
— Мога и сам да се грижа за себе си — отвърна той.
Въздъхнах.
— Поне ми кажи, че не се опитваш да ме избягваш нарочно. Да не би все още да ми се сърдиш заради случилото се с Пийт?
— Не, Грейси — отвърна той. — Изобщо не съм ти се сърдил. Просто искам да си остана вкъщи и да проспя целия ден. Освен това знаеш, че ти е забранено да влизаш у нас. Дори не можеш да ми помогнеш.
Продължавах да се чувствам зле заради снощи и сега стана още по-зле, защото той не ми позволяваше да му помогна. След като искаше така, нямаше да се натрапвам.
— Добре, но ми звънни, ако имаш нужда от нещо.
— Да, разбира се, чао.
— А, да, исках да ти кажа нещ… — започнах, но Даниъл затвори, преди да довърша. Поколебах се дали да не му позвъня отново и да му кажа плана си, но след като беше болен, не исках да реши, че трябва да се вдигне от леглото, за да дойде с мен.
Може и да не бях успяла да попреча да наранят Даниъл, нито да му помогна в момента, но ми беше омръзнало да бездействам. Трябваше да направя нещо, преди да полудея. Пъхнах телефона в чантата, завих на следващия светофар и се отправих към мястото, където бях сега.
Изпълваше ме трепет, докато чаках пред вратата, но нямаше да позволя нищо да ме спре да получа желаните отговори. Все пак доскоро бяхме приятелки. Кое беше най-лошото, което можеше да се случи — да ми затръшне вратата в лицето ли? Почуках и чаках почти цяла минута, преди вратата да се отвори.
— Здрасти — започнах аз. Ейприл ме зяпна, сякаш наистина обмисляше дали да не хлопне вратата. След това скръсти ръце.
— Здрасти. — Изчака няколко секунди. — Какво искаш?
— Става въпрос за Джуд — отвърнах. — Трябва да го открия и мисля, че знаеш къде е.
Няколко минути по-късно, в стаята на Ейприл.
— Знаеш къде е Джуд, нали? — попитах Ейприл, щом тя затвори вратата на стаята.
Тя погледна към компютъра на бюрото, след това отново насочи поглед към мен.
— Какви ги говориш? Откъде мога да знам, че Джуд се е върнал?
— Но знаеш, че се върнал, нали?
— Знам, защото… — Тя отново погледна към компютъра. — Вчера сутринта си подслушала разговора ми с Даниъл, нали?
Ейприл сведе очи към ръцете си.
Тъкмо това ме тормозеше цяла сутрин — начинът, по който Ейприл се държа вчера. Бях сигурна, че е дочула какво говорехме с Даниъл, когато подхвърлих, че Джуд се е върнал. Тя не ми се стори изненадана. След това реших, че иска да ми каже нещо важно, а ето че сега се опитваше да скрие нещо важно.
— Снощи Джуд ми се обади от апартамента на Даниъл. Снощи е бил тук, в Роуз Крест, но ти вече знаеше, нали?
— Обадил ли ти се е? — Тя скръсти ръце и се облегна на бюрото си, плотът беше отрупан с мъниста, които ми заприличаха на изкуствени скъпоценни камъни, метални амулети и нещо, което приличаше на въдица. Имаше дори малки клещички и огромна лупа.
— Не вярвам.
— Защо да не вярваш? Той ми е брат.
— Защото си тръгна заради теб.
— Знам. — Не се сдържах и потрих белега, скрит под ръкава. Все си мислех, че Джуд замина заради онова, което ми причини.
— След всичко, което ти му причини, не мога да повярвам, че има желание да разговаря с теб. — Ейприл сложи ръце на кръста. — Аз поне нямам желание.
— Чакай малко. Какво съм му причинила? — попитах.
Имах чувството, че тя избягва да ме поглежда заради онова, което видя в енорията в ужасната нощ, но наистина ли винеше мен за бягството на Джуд?
— Той ми каза, че заминава, защото си го предала, заради Даниъл — обясни Ейприл. — Даниъл се е опитал да убие собствения ти брат, въпреки това ти си се съюзила с тъпото момче куче. Двамата с баща ти се държите като че ли Даниъл е някакъв ангел, но истината е, че той е вълк в овча кожа. — Тя посегна към пурпурно мънисто от бюрото и го задържа между палеца и показалеца. — Знам какво представлява Даниъл, Грейс. Знам и какво е причинил на Джуд.