Момче куче. Вълк в овча кожа.
— Откъде знаеш? — попитах. Чудех се колко ли й е разказал Джуд за случилото се — или поне каква е неговата версия.
— Джуд го наричаше чудовище. Отначало мислех, че говори метафорично. След това видях как Даниъл се превърна от вълк в човек, докато бяхме в енорията. Стана, когато ти дръпна ножа, за да го извадиш от гърдите му. Не съм чак толкова тъпа. Не ми трябваше много, за да разбера, че е върколак.
— Беше — поправих я. — Сега вече е излекуван. Аз му простих за всичко, което е направил, докато е бил под влиянието на вълка. Ако Джуд беше способен на подобно нещо, тогава нямаше да е там, където е в момента.
Ейприл продължаваше да оглежда зрънцето между пръстите си. Прехапа устни.
— Значи знаеш за Джуд? — попитах предпазливо. — Знаеш какво му се е случило.
— Сега вече и той е върколак. Превърнал се е във върколак заради онова, което му е причинил Даниъл. Джуд каза, че претърпява промени, но аз и сама се досетих. Ти винаги си се отнасяла към мен като към кръгла глупачка. Никога не си предполагала, че имам нещо в главата, но Джуд знае, че не е така. Той ми има доверие.
Браво. Май наистина бях подценила Ейприл. Тя знаеше тайната на семейството ми, въпреки това продължаваше да разговаря с мен. А пък аз все си мислех, че интересът на Джуд към Ейприл се дължи на чувства, но ако е поддържал с нея връзка, откакто е напуснал, значи съм грешала за отношенията им. Най-важното беше, че тя имаше представа къде е Джуд.
— Значи си говорила с Джуд, след като си тръгна? — попитах аз.
Ейприл завъртя мънистото с пръст върху дланта си.
— Знам, че държиш на него, Ейприл. И аз държа на него. Струва ми се, че е в беда, и искам само да го върна у дома.
— Той си има нов дом — сряза ме тя. — Каза ми, че си е намерил нов дом, има ново семейство, което няма да му обърне гръб, както направихте вие. Само че начинът, по който говори за тях… просто не знам, Грейс. Те ми се струват опасни. Изобщо не са като истинско семейство. Никак няма да се учудя, ако имат нещо общо със случилото се в „Дейс Маркет“.
Покрих устата си с ръка. В какво се беше забъркал брат ми?
Ейприл остави внимателно зрънцето на масата и най-сетне вдигна поглед към мен.
— Знаех, че е в града, но дори не предполагах, че ще дойде тук.
— Значи през всичкото време си знаела къде е Джуд, въпреки това не каза на никого. Ти имаш ли представа какви усилия положи баща ми, за да го открие?
— Не знаех през всичкото време — отвърна тя. — От време на време ми изпращаше имейли. Дори не мога да им отговоря. Всичките ми имейли се връщаха.
Кимнах. И аз му изпращах имейли на училищния адрес, в които го молех да се върне, но след известно време се отказах, защото всички се връщаха.
— А той каза ли ти къде е?
— Не, нито веднъж не спомена къде се намира. Мисля обаче, че го открих.
Погледнах я с надежда.
— Знаеш ли как да проследиш имейлите?
— Не, но затова пък знам как да проследя коментарите в блога. Виж. — Ейприл се настани удобно и размърда мишката. Екранът оживя и тя се включи в интернет. — Освен имейлите започнах да получавам анонимни коментари за блога ми. След време се сетих, че това е Джуд.
— Твоя блог ли? — Брат ми се криеше от семейството си, но беше намерил време и начин да коментира блога на Ейприл. Аз дори не знаех, че тя има блог.
— Създавам бижута — тя посочи предметите, пръснати по бюрото, и ги продавам в блога. — Посочи компютъра. На екрана се появи блог с розови завъртулки и надпис „Ейприл бълва бижута“, последван от пръстени, колиета и гривни.
— Не знаех. — Като се замислих, всеки път, когато виждах Ейприл напоследък, тя все беше с ново колие или гривна. Бяха много красиви. — Така става, когато някой престане да разговаря с теб.
Тя сви рамене.
— Както вече казах, започнах да получавам анонимни коментари в блога и ми се стори, че са от един човек. Така стана и когато пуснах снимка на това колие. — Кликна върху висулка във формата на дърво. В момента беше с въпросното колие. — Получих следното. — Потърси и задържа мишката над нечий коментар. — Може да е единствено от Джуд. Това е последното, което чух от него. Наведох се напред и прочетох бележката.
Анонимният пише:
Красота. Прилича на ореха пред стария ми дом. Понякога ми се иска да го видя отново от люлката на верандата, където седяхме заедно, но това няма да се случи отново, нали? Не и след онова, което ми причиниха.