Сърцето ми сви. Първите два реда звучаха съвсем като Джуд, когото познавах, но останалото бе твърде болезнено, за да го прочета отново.
— Не знам дали си забелязала, но коментарът е от три след полунощ на двайсет и пети септември. Отпреди три седмици. — Чух прищракване с мишката и когато вдигнах поглед към екрана, тя беше влязла в нов уебсайт. — Това е моят стар каунтър. Показва откъде са посетителите ми. — Кликна върху нещо друго и на екрана се показа списък с часове, дати и места. — Така става ясно, че единственият човек, посетил блога ми на двайсет и пети септември в три след полунощ, е бил в града.
— Наистина ли е възможно да видиш тези неща? — Стиснах лунния камък. Той винаги беше топъл и пулсиращ. След това го пуснах и въздъхнах. — Джуд обаче може да е къде ли не. Градът е твърде голям.
— Става още по-хубаво. Мога да се заровя още по-надълбоко и да видя айпи адреса на посетителя и сървъра, който използва.
— Сериозно? — Очевидно имаше доста неща, които не знаех за Ейприл напоследък. Навремето тя не проявяваше абсолютно никакъв интерес към компютрите, а сега умело проследяваше айпи адреси и сървъри.
— Как се научи?
— Нали познаваш Ейвъри Нагамацу — по-големия брат на Мия? Учи за програмист.
Кимнах.
— През лятото ходих с него на няколко партита на братството му и се правех на негово гадже. В замяна той ми помогна да си направя блога за бижутата и ми показа как да проверявам откъде са купувачите. Оказа се, че има и хубави неща, като например възможността да проследиш гаджето си, което е духнало незнайно къде.
— Хм. — Знаех си, че това момиче е върхът.
Ейприл кликна още няколко пъти с мишката.
— Обикновено името на сървъра е твърде неясно и не ми дава почти никаква информация, но този на Джуд е на някаква фирма. — Посочи име на екрана. Ахнах, когато го видях.
— „Депото“ — прочетох на глас. — Ти знаеш ли какво представлява?
— Поразпитах — призна тя. — Отначало не открих абсолютно нищо. Нямаше информация дори в интернет, освен в затворен форум. После обаче ходих с Мия и Клер в старото кино в Епъл Вали. Нали знаеш оня, дето винаги прилича на надрусан, работи на лавката и винаги е с разни геймърски шапки?
— Да.
— Купувах пуканки, когато чух едно хлапе да разправя за някакъв клуб, направо щял да пририта от кеф, казвал се „Депото“.
Отворих уста.
— Откри ли нещо друго?
— Да. Дадох му десетачка и ми каза, че „Депото“ бил невероятен клуб за геймъри, където се ходело с фалшиви лични карти. После му дадох още двайсетачка, за да ми каже адреса.
Отвори чекмедже и извади сгънат лист.
— Ама… сериозно! — посегнах към нея.
Ейприл го дръпна.
— Не знам дали да ти кажа къде е Джуд.
— Защо?
— Защото, ако ти кажа, тогава ти пък ще кажеш на Даниъл или на татенцето и те ще хукнат натам и ще го подплашат. Ако той е искал да го открият, тогава е щял да се свърже с тях… не с мен.
— Той се свърза и с мен.
Ейприл погледна листчето. Прехвърли го няколко пъти между пръстите си и въздъхна.
— Не знам дали ще ти бъде от помощ. Не можеш да влезеш в „Депото“ просто така. Казах ти, че става въпрос за специален клуб. Дори хлапето, което ми даде адреса, не беше влизало. Трябва ти специална карта ключ, за да влезеш.
Карта ключ ли? Пъхнах ръка в джоба на якето и извадих картата, която вчера открих в магазина.
— Такава ли?
Ейприл зяпна.
— Ти как… — Ти имаш адреса. Аз имам карта. Да отидем заедно. Няма друг начин. — Пристъпих към нея. — Какво ще кажеш?
— Добре. — Ейприл стана. Трепереше като нервен кокер шпаньол, както обикновено. — Ще трябва да се понаконтим.
Едва не изпуснах картата.
— Какво трябва?
Осма глава.
„Депото“
Същата вечер
„Истината е, че това е може би най-тъпото нещо, което някога съм правила“ — мислех си аз, докато слушах откаченото шумолене на взетите назаем винилови панталони. Звукът така ме разсейваше, че не видях пукнатината на тротоара и червеният ми кожен ботуш на висок ток, който Ейприл настоя да обуя, пропадна.
Тя ме прихвана, преди да падна.
— Трудно се ходи с тях, нали?
— За панталоните ли говориш или за ботушите? — изръмжах аз. — Всъщност, я кажи, ти защо имаш винилови панталони?
— За костюма за Хелоуин. Ще се облека като Лейди Гага. — Тя показа розовото боди с пайети, което беше комбинирала с дънково яке и черна минипола. — Много отива с панталоните. — Направо супер. Отивам в нощен клуб за пръв път и половината от дрехите ми са от костюм за Хелоуин. Хванах се през кръста, за да скрия голия си корем. Червеното дантелено боди беше твърде късо, а аз не харесвах и не носех такива, но Ейприл ми забрани да слагам вълненото си яке, защото съм щяла да скапя „тоалета“.