Не само че бях облечена като шантаж, ами бях само на две пресечки от Маркъм — най-ужасната улица в северозападните щати — при това, след като се беше стъмнило. Да, със сигурност това се нареждаше на челно място сред всички глупости, които бях вършила, Ейприл погледна листа, който стискаше, след това се завъртя в кръг и огледа, сградите.
— Май това е адресът, но на мен изобщо не ми прилича на клуб.
Бях така разконцентрирана заради нелепите си дрехи и вероятността да ни ограбят или нападнат напълно непознати, че дори не бях обърнала внимание на архитектурата наоколо. Вдигнах поглед към сградата, пред която, бяхме застанали. Беше дълга и широка, със заковани прозорци, а огромна верига стягаше разкривената двойна врата. Под краката си усетих лека вибрация.
— Тук не е ли изоставената гара, за която непрекъснато говорят по новините? Нали трябвало да я разрушат? Ейприл сви рамене.
— Знам, само че ще му откъсна висулките на скапаняка, ако не ми върне двайсетачката. Той ме измами.
Направих две крачки към сградата. Вибрациите станаха по-силни, гъделичкаха ме през подметките и заплашваха да пречупят десетсантиметровите токове. Направих още две крачки и сега вече усетих вибрациите с ушите си. Музиката идваше отблизо, дали не бликаше под нас? Ако не бяха силите ми, със сигурност нямаше да я доловя.
— Не те е измамил — отвърнах. — Мисля, че открихме мястото. — „Депото“? Гара? Връзва се, нали?
— Май да — съгласи се тя. — Само че тук всичко е заковано.
Дадох знак на Ейприл да ме последва, докато вървях успоредно на вибрациите, отстрани на сградата, а след това по тясната уличка между гарата и изоставен склад. „Тъпачка тъпачка, тъпачка“ — повтарях си на всяка крачка, но това беше единственият начин да открия Джуд и нямах никакво намерение да се откажа точно сега. На улицата се чу свирене на гуми, някакъв мъж изкрещя и аз забързах, докато не попаднах пред метална врата отстрани на сградата. Стори ми се по-модерна от стегнатите с вериги врати отпред. Вибрациите, които долитаха зад нея, бяха по-силни и аз дори долових далечния ритъм на техно.
— Май е тук.
— Сигурна ли си? Не ми прилича на входа на клуб. Не трябва ли да има биячи, някой да виси отпред? — Наперената допреди малко Ейприл се беше свила. Пребледнялото й лице издаваше, че колкото се надява да влезем, толкова се надява и да не ни пуснат без фалшиви лични карти. Аз пък досега не се бях замисляла по този въпрос.
Натиснах дръжката, но някакво резе на вратата пречеше да се отвори. Тогава забелязах слота за карти и малката червена светлина.
— Ако искаме да влезем трябва да пъхнем картата. — Извадих я от джоба си — много по-сложна задача, отколкото изглежда, когато панталоните ти са от винил — и я пъхнах в нещо като пост терминал за кредитни карти. Светлинката стана зелена, чу се силно прищракване и резето се вдигна.
Натиснах дръжката. Вратата се отвори и вълна техномузика плисна на улицата.
— Готова ли си? — попитах Ейприл.
— Май да… — Тя подръпна късата си поличка. — Да, готова съм — отвърна с разтреперан глас. — Да действаме.
Непосредствено след вратата започваше дълго стълбище. Стиснах парапета и се помолих да не падна заради високите токове, докато се спусках по циментовите стъпала. В края имаше отворена врата, през която влязохме в клуба. Вътре жужеше като кошер от гърчещи се хора, пулсиращи светлини, музика, а от дансинга в средата се разнасяше мъгла, от тавана бяха спуснати плазмени телевизори с размерите на автомобили. Групи момчета, повечето двайсетина годишни и дори по-млади, се бяха скупчили пред екраните. Те ревяха от възторг и подвикваха, докато играеха видеоигри, повечето свързани със стрелба, коли и полуголи жени. Сред геймърите имаше и няколко момичета — облечени оскъдно като онези на екраните. Другите жени, които съвсем не бяха много, бяха насядали на бара в далечния край на клуба или танцуваха на дансинга с корсети или кожени бюстиета, очевидно с намерението да се представят за „мъжки момичета“ и да привличат погледите.
Момчетата в просторното заведение представляваха странна смесица от контета и поклонници на готическото. Никога досега не бях виждала толкова много гнусни косми по лицето, прилепнали панталони, пиърсинг и татуировки. Спомних си партито, на което попаднах в стария апартамент на Даниъл на Маркъм Стрийт — откъдето избягах уплашена. А това тук бе точно мястото, от което винаги си бях представяла, че възрастните в Роуз Крест бягат като от огън, че от подобни места тръгват историите за чудовището на Маркъм Стрийт.