Стиснах Ейприл за ръката. Тъкмо се канеше да се спасим с бягство, когато усетих железни пръсти да стискат глезена ми. Ръката ме подръпна. Изгубих равновесие, пуснах Ейприл и тя се строполи назад върху циментовия под.
Шумът и движението неочаквано застинаха, сякаш времето забави своя ход. Усещах единствено изгаряща болка в глезена и как Ейприл се опитва да ми помогне да се изправя. Силите ме бяха напуснали. Усетих ги как се изплъзнаха в мига, в който паднах на земята. Тръснах глава и усетих, че всичко е нормално.
Болката от глезена се премести към коляното. Може би защото силите ме напуснаха внезапно, но силата на ръката, която ме стискаше, ми се стори нечовешка, непознатият продължаваше да ме държи за крака, когато се надвеси над мен — жълтите му очи и гадният му дъх бяха на сантиметри от лицето ми. Вдигна юмрук.
— Ах, ти, малка мръс…
— СПРИ! — изкрещя някой. Не беше никакъв крясък. Прозвуча като команда. Жълтозъбият пусна крака ми почти веднага и се отдръпна.
— И това ако не е добрият самарянин — отбеляза приятелят му. — Ти пък какво искаш?
— Момичетата са с мен — разпореди се властният глас, така че се разкарайте от погледа ми, при това веднага! Жълтозъбият се отдръпна на около три метра, а приятелят му, замърмори:
— Все тая. Забавлявай се с тях.
След тези думи се скри сред тълпата зяпачи, които ни бяха наобиколили.
Все още бях объркана, по-точно шокирана, когато разбрах, че някой се е привел над мен и ми подава ръка. Отначало едва го виждах заради блестящите светлини и мъглата от дансинга, но когато най-сетне различих чертите му, ахнах.
Не знам кой очаквах да ми се притече на помощ — може би Даниъл ме беше проследил тайно или пък Джуд беше изпълзял от скривалището си, когато е видял сестра си и приятелката си в беда — но определено не очаквах момчето с бархетната риза да ме спаси.
Девета глава.
Талбът
Пред клуба
Следващото, което помня, беше как ме изтеглиха през тълпата към изхода, а Ейприл ситнеше зад мен. Хората буквално отскача от пътя на типа с бархетната риза, за да ни пуснат да минем. Едва когато бяхме на стълбите отвън — на малко по-чист въздух — разбрах, че непознатият ме стиска за ръката и че вече съм достатъчно на себе си, за да реагирам.
— Къде ни водиш? — подръпнах аз ръка. Очаквах той да не ме пусне, но пръстите му се разхлабиха без колебание.
— До колата ви — отвърна. — Предполагам, че сте дошли с автомобил. Не приличате на момичета, които живеят наблизо, предполагам, че не разчитате на градския транспорт.
Обгърнах с ръце голия си кръст. Сигурна съм, че това само подсили убеждението му, че не сме от квартала.
— Королата в дъното на улицата е наша — посочи Ейприл към съседната пресечка, където бяхме спрели при единствения работещ паркинг автомат. — Дойдохме чак от Роуз Крест. — Тя говореше задъхано, но забелязах, че се усмихва приятелски на непознатия.
— Ейприл — срязах я и я погледнах многозначително, все едно се опитвах да й подскажа: „Не познаваме този тип, така че да не си посмяла да му казваш къде живеем“.
— Какво? — прошепна тя, недостатъчно тихо. — Човекът току-що ни спаси живота… и е готин.
Кой знае защо усетих как страните ми пламнаха. Не можех да отрека, че той е привлекателен — като симпатично момче от някоя ферма, с шоколадовокафява къдрава коса, трапчинки, зелени очи и едри ръце, сякаш часове наред е напластявал сено. Дори бархетната риза и избелелите дънки го приближаваха до Кларк Кент — само че без суперсилите.
Фактът, че бях забелязала всичко това, съвсем не означаваше, че си падам по него. А и не можех да му имам доверие.
— Оттук ще се оправим — обърнах се към него. — Благодаря ти за помощта.
— Няма начин. Онези типове ще се разсмърдят — заяви той. — Няма да ви изпусна от поглед, преди да се отдалечите достатъчно.
— До колата ни има две пресечки. Можеш да ни оставиш.
— Грейс, държиш се грубо — сряза ме Ейприл. Наведе се напред и стисна ръката на господин Бархетна риза, за да го поведе към тойотата. — Между другото, казвам се Ейприл. Благодаря ти, че ни помогна. Ти как се казваш?
— Талбът — отвърна той и извърна поглед към мен, за да се увери, че ги следвам. Аз ги следвах, макар и с неудоволствие. — Нейтън Талбът. Но всички ми казват Талбът. Добрите приятели ми викат Тал.