— Ухапана. — Господи. Даниъл ли те ухапа? Как е възможно все още да…
— Даниъл не ме е ухапал. Джуд ме ухапа. Нападна ме, когато се превърна във върколак.
Ейприл извърна поглед. Заигра се с една от пайетите на блузата.
— Какво означава това? Ти все още не си станала върколак, нали?
— Не съм. Заразена съм с проклятието, но все още не съм върколак. И никога няма да стана, ако двамата с Даниъл успеем. Той ме обучава да използвам силите си, за да помагам на хората. Но в мен има потенциал да се превърна в чудовище.
Зад нас прозвуча клаксон и аз отново потеглих. Погледнах към Ейприл, за да видя реакцията й. Страхувах се, да не би да изскочи от колата, след като научи истината. Тя стоеше неподвижно, докато пресичахме кръстовището, след това се наведе към мен.
— Ти сериозно ли говориш? — попита. — Да не би да ми казваш, че сега вече притежаваш свръхсили? Защото това ще бъде направо страхотно. — Тя се ухили и се разтресе, както обикновено.
— Ами, да. Може и така да се каже. Всъщност сега се уча как да ги използвам и те се оказват доста капризни, но пък тази вечер ми дойдоха добре.
— И още как! — изписка Ейприл. — Ти видя ли изражението на онзи, когато се изтресе на земята? Това беше най-страхотният момент. Той тъкмо се канеше да се занимае с едно невинно, безпомощно момиченце, когато ти ПРАС! На ти, смрадливецо? Аз притежавам суперсили.
Разсмях се.
— Ти май забравяш, че той ме тръшна и щеше да ми отнесе главата.
— Да, но тъкмо затова вселената е създала момчета като Талбът. Другите направо се напикаха, когато го видяха.
— Да, тази работа не ти ли се стори странна? Изобщо какво търси момче като Талбът сред тях? Той никак не се връзва с тази тълпа.
— Тал — подчерта тя галеното име за близки приятели — вероятно е съветник.
— Какво?
— Част от програмата за съветници към университета. Сигурно е отговорник в някое от общежитията. Обзалагам се, че може да изхвърли тези типове от училище, задето се държат като пълни дръвници. Сигурно затова се отдръпнаха, но беше адски гот, че се намеси и ни спаси.
Трепнах. Много мразех някой да се намесва, за да ме спасява. Имах си способности и беше въпрос на време да разбера как да ги използвам, а тогава нямаше да имам нужда от някакъв случайно появил се тип, който да ме спасява.
Ейприл се изкиска.
— Нямаше нищо лошо в това, че рицарят ти в дънки и зелена карирана риза се оказа готин. Засмях се и аз.
— Да ти призная, само защото едно момче изглежда готино и се държи готино, не означава, че е готин пич. — Това го бях научила от Пийт Брадшо миналата година.
— О, боже господи! — изкрещя тя толкова силно, че аз скочих върху спирачките, убедена, че сме ударили куче или нещо друго. Само че Ейприл се разтресе на седалката с откачена усмивка, сякаш беше измислила най-хитрото нещо след лака за нокти. — Добре, извинявай, че така небрежно зарязвам въпроса за готиния Талбът, но трябва да те питам нещо. След като ще ставаш супергероиня, може ли да ти стана партньорка в героичните дела?
— Какво? — зяпнах аз Ейприл с надеждата тя да се шегува, но както можеше да се очаква, тя говореше напълно сериозно.
— Динамичното дуо — размаха пръсти.
— Сигурна съм, че и партньорите трябва да притежават свръхсили — отвърнах тихо, за да й покажа колко съжалявам, че я разочаровам.
Откачената й усмивка се стопи.
— Ох, да, бе. — След това отново вирна глава. — Добре, но това не означава, че не мога да стана твоят Алфред.
— Моят Алфред ли?
— Нали се сещаш, ще ти помагам да измисляш разни джаджи, все важни нещица. Опа! — Тя се ококори. — Мога да измисля модела на костюма ти за случаите, когато се бориш със злото!
— Аз все още се обучавам, Ейприл. Не мисля, че имам нужда…
— Стига, Грейс. Това ще бъде съвършено за портфолиото ми за „Дрентън“. Искам да вляза в дизайнерската им програма, а Кейти има повече опит от мен. Много те моля. — Ейприл ме погледна с жални като на кученце очи и преплете пръсти. Не се сдържах и се разсмях. — Добре. Дадено. Само че никаква ликра.
Тя подскочи от радост и ме прегърна през раменете, докато шофирах. Изобщо нямах нужда от костюм като на супергерой или разни джаджи, но поне отново щяхме да станем най-добри приятелки.
— Поне едно хубаво нещо излезе тази вечер — признах.
Ейприл ме пусна и се върна на седалката си. Тъкмо влизахме в нейния квартал.
— Ще разкажеш ли на Даниъл какво се случи тази вечер?
— Добър въпрос. — Искаше ми се тя да не го беше повдигала. Радостта, завладяла ме през последните няколко минути, се стопи, докато си мислех, че трябва да призная пред Даниъл, че не съм изпълнила обещанието, което му дадох, и съм тръгнала да търся Джуд сама. Е, не бях сама, въпреки това много добре знаех как щеше да реагира, когато разбере, че едва не съм пострадала. Да не говорим, че двете с Ейприл направихме такава сцена, че тази следа изстиваше завинаги, а с нея и вероятността да открием Джуд.