Не знам защо, но поради някаква причина ми беше неловко да разкажа на Даниъл как Талбът ми се притече на помощ. Може би, защото той щеше да се притесни, че между новото момче и мен има нещо, а това изобщо не беше вярно.
— Да, ще му кажа — потвърдих аз, преди тя да слезе от колата. — След известно време.
Десета глава.
Бариера
Неделя сутринта
Службата беше отложена за втора поредна седмица, тъй като татко все още го нямаше. Вече отсъстваше цели две седмици и половина — най-дългото му пътуване досега.
Когато мама започна да го праща да търси Джуд, той винаги се стараеше да се връща за неделните служби. И без това се получаваше зле, задето не идваше в сряда за курса за тълкуване на Библията.
Напоследък обаче пътуванията му ставаха все по-дълги, а днес щеше да е петата неделя, в която нямаше да проведе служба за последните дванайсет седмици.
На мама й пролича още със събуждането, че е в маниакално състояние, и накара двете ни с Чарити да позвъним на енориашите и да им съобщим, че службата се отменя, и да се извиним от името на татко — въпреки че тя беше причината за отсъствието му. Работата е там, че списъкът с хора, на които да звъним, ставаше все по-малък след всяка неделя без проповед. Преди хората идваха от цял Роуз Крест и от Оук Парк, някои дори и от Епъл Вали, за да чуят проповедта на пастор Дивайн. Само че все повече от верните енориаши отиваха при пастор Кларк в Ню Хоуп и всеки път, когато татко отложеше проповед, се чуваше, че имало нужда от нов пастор. Хората, които проявяваха повече съчувствие, предлагаха татко да изиска младши пастор, за да го замества, когато отсъства, и да поеме часовете по религия, след като господин Шамуей напусна. Някои от силно разочарованите и по-груби настояваха татко да бъде сменен, въпреки че енорията била в ръцете на Дивайн през последните три десетилетия. Питах се дали ще се отнесат по същия начин, ако им кажех, че татко отсъства, защото търси Джуд.
Почувствах се напълно изтощена, след като приключих и с последното обаждане, но също така бях и притеснена. На един от номерата, на които звънях седем пъти, така и — не ми се обади никой. Беше на Даниъл.
Защо не вдигаше?
„Сигурно спи — казвах си. — Ако е все още болен, значи има нужда от почивка и не бива да го безпокоя.“
Напрежението обаче се засилваше и аз непрекъснато си припомнях мотоциклета, който толкова приличаше на неговия, паркиран на няколко пресечки от „Депото“. „Няма начин да е бил неговият, нали? Каква работа има в онази част на града? Не, определено не беше на Даниъл. Той беше болен, на легло — поне така ми каза. Защо ще ме лъже?“
Опитах се да почета от книгата за часа по английски, след това се заех със задачите, които мама възложи на нас с Чарити, въпреки че беше неделя. Не ме напускаше чувството на безпокойство. Исках да се махна от къщи. Исках да отида до Даниъл.
Исках да потичам.
Това бе една от характерните за заразата прояви, с които все още не бях свикнала — желанието да тичам. Никога досега не бях обичала да тичам. Дори учителят по физическо в десети клас нарече двете ни с Ейприл „костенурките близначки“, защото винаги бяхме последни в ежедневното бягане от километър и половина — аз, защото мразех да тичам, а пък Ейприл, защото мразеше да е потна. Сега обаче често ми се случваше да имам желание да потичам и знаех, че няма да се успокоя, ако не понапрегнех напрегнатите си мускули — като междувременно се отбиех да видя как е Даниъл. Когато слязох долу в спортен екип и маратонки, заварих мама да облича Джейми за вечерната разходка до дома за възрастни, където щеше да посети госпожа Лъдуиг и други две вдовици от енорията (едно от неделните задължения на татко).
— Къде си тръгнала? — попита тя.
— Искам да потичам, мамо. Приключих с домашното, почистих баните и подредих пералното както каза. — По-скоро беше наредила, но нищо. — Няма да се бавя, обещавам.
Киселото изражение на мама ме увери, че няма намерение да ме пусне да изляза. Тя закопча последното копче на Джеймс и метна чантата на рамо.
— Добре. Не се отдалечавай много — разпореди се. — Скоро ще мръкне, а напоследък се навъртат какви ли не типове…