— Добре. — Не й казах, че смятам да тичам чак до Оук Парк, и се изнизах, преди да е решила нещо друго.
Спрях при ореха и се подпрях на него, докато разтегна мускули, след това затичах с лека стъпка. През целия ден не успях да спра да мисля за случилото се снощи. Тогава владеех силите си, поне веднъж ги бях насочила в желаната посока и дори ги използвах. Бях тренирала с Даниъл неведнъж, но да използвам силите си, за да отвърна на онзи тип и да защитя човек, на когото държах, се оказа истинско удоволствие.
Исках още.
Бях на километър и половина от нас, когато познатият прилив на сили ме разтърси цялата. Нахлу в мускулите, раменете ми потръпнаха, краката ми пулсираха. Затичах по-бързо.
Слънцето потъваше зад хълмовете на Роуз Крест и аз се сетих, че мама би предпочела да се върна, но аз не можех да спра да мисля за изпитаното разочарование, когато снощи изгубих силите си и трябваше да разчитам на друг да ми помогне. Ако умеех да се контролирам по-добре, щях да натръшкам онези типове без каквато и да било помощ. По-важното беше, че щях да имам нужда от силите си, ако исках да открия Джуд. Снощното фиаско го доказа.
Съсредоточих се над болката. Опитах се да я посрещна с отворени обятия. Опитах се да внуша на краката си да тичат по-бързо и уверено от когато и да било досега.
Нищо не се случи.
Така и не успявах да прескоча бариерата между мен и силите ми.
По-късно
Краката ми се бяха превърнали в гумени, когато стигнах квартала на Даниъл, близо до старата къща на Мериан Дюк. Надявах се да споделя с него добрата новина — да му кажа, че най-сетне съм успяла да овладея скоростта — но бях разочарована. Не разбирах. Как стана така, че снощи можех да използвам силите си, но не и сега? Къде беше разликата? Разочарованието ми прерасна в любопитство, когато приближих дома на Мериан и видях Даниъл да поставя старата войнишка торба на хондата.
— Здрасти — провикнах се, когато дотичах по алеята.
Той приклекна и затегна една от каишките, които държаха торбата.
— Какво правиш тук?
— Проверявам… Ами просто се отбих, за да те поздравя — помахах му с ръка. — Ето, здрасти.
— Здрасти. — Той почеса превръзката на ръката, след това изпробва здравината на втората каишка. Дори не ме погледна.
— Какво става? — Плъзнах пръст по ципа. — Къде си тръгнал?
Даниъл изсумтя, но преди да отговори, и двамата се обърнахме към ръмженето на автомобила, който зави по алеята зад нас. Не беше просто каква да е кола, ами патрулката на шерифа. Даниъл се напрегна и се изправи. Тъмните му очи ме стрелнаха за частица от секундата, след това отново насочи усилията си към торбата. Застана пред нея тъкмо когато шериф Форд и заместникът му Марш слязоха от патрулката.
— Здравейте, господине — обърна се Даниъл към шерифа. — Случило ли се е нещо или имате нужда от помощта ми? — Говореше като човек, който е спиран много пъти за превишена скорост, в което не се съмнявах. Даниъл обичаше високите скорости. Само че от пребледнялото лице на шериф Форд ми стана ясно, че се е случило нещо сериозно, че не става въпрос за превишена скорост.
— Какво е станало? — попитах.
— Някой от вас да познава Тайлър Уитни? — попита Форд.
— Не — отвърна Даниъл. — Със сигурност не го познавам.
— А пък свидетел ми каза, че го познаваш. — Посочи превръзката на ръката му. — Един човек твърди, че те е видял да се разправяш с Тайлър и двама негови приятели онази вечер.
— Чакайте. Тайлър ли казахте? — Погледнах Даниъл. Лицето му беше като издялано от камък. — Да не би да говори за приятеля на Пийт Брадшо, Тай? — Същият, когото видях в клуба снощи.
— Всичко е лъжа — обърнах се аз към шерифа. — Ако са повдигнали обвинение, държа да знаете, че двамата с Даниъл си вършехме работата, когато те дойдоха при нас. Даниъл действаше при самозащита.
— Грейс — обади се предупредително Даниъл. — Какво? Трябва да им кажем истината.
— Май раната ти е тежка — посочи заместник Марш. — Да не би после да си решил да си отмъстиш? Да не би да си проследил Тайлър, за да му дадеш урок? Май си отишъл прекалено далече.
— Какво? — Даниъл погледна заместник Марш право в очите. — Нищо не разбирам. Да не би нещо да се е случило с въпросния Тайлър?
Шериф Форд прочисти гърлото си.
— Мъртъв е.
Стомахът ми се сви.
— Как се е случило?
— Съквартирантът му Пийт Брадшо — започна шерифът, след като погледна в бележника си, — го е открил днес сутринта пред апартамента им. Изглежда, през нощта е бил нападнат на паркинга и е бил пребит.
— Пийт каза, че сте имали сблъсък преди две вечери — продължи заместник Марш. — Каза, че сигурно си искал да си отмъстиш.