— Нали нямаш намерение скоро да заминаваш от града?
— Не, господине — отвърна тихо той.
— Ще те държим под наблюдение — заяви заместник Марш.
Двамата с Даниъл застанахме един до друг и наблюдавахме как двамата шерифи се качват в патрулката и потеглят. Пръстите на Даниъл потръпнаха дори след като те се скриха от погледите ни. Стиснах ръката му, преди да се обърне.
— Кажи ми — настоях аз, — къде беше снощи?
След цели шейсет секунди мълчание
Колкото по-дълго мълчеше Даниъл, толкова повече се напрягаха мускулите ми. Усещах познатото напрежение — също както когато нещо не беше наред. Тъкмо това чувство ме подтикваше да се бия или да тичам.
Даниъл изтегли ръката си. Бях го стиснала по-силно, отколкото си давах сметка.
Върховете на пръстите му бяха станали яркочервени.
Пуснах ръката му. Завладя ме чувство на вина, когато той започна да разтрива пръсти, а след това и бинтованата ръка. Сигурно раната го беше заболяла. Само че чувството на вина прерасна в гняв. „Защо ти се чувстваш виновна, след като той е сгафил?“ — Гласът в главата ми беше непознат. Стреснах се. Дори не знаех защо съм си помислила подобно нещо. Нямах никакво извинение, задето бях причинила на някого болка.
— Защо не ми казваш къде си бил снощи? — попитах. — Въпросът е съвсем прост. Той се почеса зад ухото и погледна настрани.
— Както вече казах, бях тук. Гледах телевизия.
„Лъже — настоя непознатият глас в главата ми. — Ти излъга ченгетата заради него, а сега той ти се отплаща с нови лъжи.“
Отстъпих крачка назад. Защо чувах глас, който дори не звучеше като моя? Само че гласът изтъкваше очевидната истина.
— Току-що излъгах ченгетата заради теб, Даниъл. Не мислиш ли, че ми дължиш обяснение?
— Не съм те карал да лъжеш. — Даниъл напъха ръце в джобовете си. Изглежда не знаеше какво да прави с непрекъснато потрепващите си пръсти. — Не ти дължа нищо.
— Така ли? — Гласът ми потрепери от гняв. — И го казваш след всичко, което преживяхме? — „След всичко, което направи за него“ — обади се отново гласът. — Спасих проклетата ти душа — буквално, а ти не смяташ, че ми дължиш най-обикновено обяснение къде си бил снощи? Какво, по дяволите, си правил?
— Не исках да кажа това. Даниъл отпусна рамене и погледна към небето. — Просто… не мога.
— Какво не можеш? Кажи ми? Довери ми се — изкрещях. Изглежда не успявах да се контролирам.
— Моля те, Грейси, прояви търпение. Не искам да се месиш. Трябва ми малко пространство.
— Пространство ли? — Кожата ми пламна. Тресях се от яд и силата ми напираше да избликне. Нещо не беше наред. Със сигурност не беше наред. „Бий се или се разкарай“ — прошепна гласът. Само че една разумна частица от мозъка ми не позволи да се нахвърля върху Даниъл, а нямаше с кого другиго да се сбия. Затова направих онова, което се беше превърнало във втора природа. — Имаш колкото пространство желаеш — рекох аз и затичах.
— Чакай, Грейси! — изкрещя Даниъл, когато аз хукнах по алеята. — По дяволите, нямах предвид това.
Чух думите му, но продължих да тичам дори след като се разнесе ревът на мотоциклета на Даниъл зад мен. Ускорих темпото. Той изкрещя името ми, каза ми да спра. Само че аз не можех. Силата беше нахлула във всяка клетка на тялото ми. Тласкаше ме напред. Даниъл спря до мен. Чух го, че ме вика, но се качих на тротоара и завих. Минах между къщите, където той не можеше да ме последва.
Макар да знаех, че съм разтревожила Даниъл, не спрях. Сърповидният белег на ръката прогаряше кожата ми. Ускорих крачка. Сега тичах дори по-бързо, отколкото смятах, че е възможно допреди няколко месеца. Въпреки това се насилих да бързам още повече.
Краката ми копнееха за по-висока скорост.
Имах нужда от нея.
Жадувах за нея.
Краката ме изтласкваха напред като светкавици. Беше се стъмнило, но кръвта пулсираше в мен и аз усетих прегарящо напрежение зад очите. Примигнах и неочаквано пред погледа ми се проясни, зрението ми стана по-остро, сякаш нощта беше просветляла. Имах чувството, че е обедно време в облачен ден.
Работата беше там, че нямах нужда да виждам. Краката ми инстинктивно знаеха накъде да поемат. Стъпваха точно където трябва, пропускаха пукнатини и дупки по неравните улици. Откриваха най-лекия път между бабуните и храстите на гробището край булевард „Фарауей“. С всеки светкавичен отскок болката и гневът в мен се стопяваха, заменени от чисто опиянение.
Свобода.
Забрава.
Сега се чувствах също както първия път, когато тичах с Даниъл в гората. Тогава той беше този, който трябваше да ме изчаква. Тогава бях най-обикновен човек. Тогава се бях почувствала прекрасно… както никога преди. Сега обаче бе дори по-прекрасно. Този път не усещах как в мен се влива чужда енергия. Този път тя избликваше от мен самата. Тази сила беше моя. Никой не можеше да ми я отнеме.