Отметнах глава назад, за да видя сребърния блясък на луната, която се издигаше в нощното небе, докато тичах, и позволих на силата да премине през мен. Топлината плъзна в ръцете и краката ми, нахлу в гърдите ми. „Сега ти владееш всичко“ — увери ме непознатият глас.
Най-сетне бях преминала бариерата.
Единайсета глава.
Непознатият
Час по-късно
Луната се издигна над кулата на енорията, докато тичах по Кресънт Стрийт. Беше неделя, на другия ден бях на училище и повечето хора в Роуз Крест си бяха легнали. Подминах няколко коли, а паркингът пред училището и пред енорията бяха празни. Обзе ме опиянение, че съм стигнала толкова далече, че съм направила толкова много, докато по-голямата част от хората се бяха затворили по домовете си. Все още не можех да повярвам, че бях пробягала бързо, без почивка такова разстояние, като бях използвала всичките си сили, при това, без да им позволя да ми се изплъзнат. Част от мен искаше да се върна при Даниъл — да му съобщя добрата новина — да видя гордостта, изписана на лицето му. След това си припомних защо бях хукнала така и сърцето ми се сви от мъка. Забавих темпото. Оставаха ми няколко пресечки до дома и исках да се поохладя. Тогава обаче, докато минавах покрай енорията, забелязах нещо странно — светеше.
Беше късно, а татко не беше в града. Знаех, че някой може да е оставил лампите да светят, но някакво чувство — взе се незнайно откъде — ми подсказа, че някой или нещо е вътре в сградата. Кой можеше да е влязъл вътре по това време?
Веднага се замислих за случилото се в магазина, за опита за взлом в училище и предположението на Даниъл, че Джуд се връща на местата, където са били последните му престъпления. Първо домът на Мериан, прозорецът на Джеймс, „Дейс Маркет“, след това училището. Логично беше следващото място да е енорията — последното място, на което да отиде. Тук се беше преобразил във върколак, тук ме беше нападнал, тук ме беше заразил, тук се беше опитал да убие Даниъл.
Не можех да повярвам, че брат ми се опитва нарочно да предизвика разруха и да посее ужас. Само че ако това беше последното място от обиколката по местата, на които беше извършил престъпления, значи тук беше единственият ми шанс да го открия — особено след като другата ми следа беше изстинала.
Забавих крачка, когато приближих енорията, и се опитах да наложа на сърцето си да престане да бие толкова шумно. Вслушвах се внимателно в непослушното си сърце, опитвах се да доловя всички шумове — кола бръмчеше по празните улици, бегач си подсвиркваше на съседна пряка, светофарът за пешеходци пропискваше тихо. Последвах друг звук, наподобяващ шумолене като от преместени кашони или други предмети някъде на алеята между енорията и училището. Отначало си помислих, че шумът идва от кабинета на татко. Поколебах се за момент пред вратата, но след това разбрах, че звукът долита отнякъде по-навътре. Промъкнах се отстрани на сградата към друга врата отзад — която използваха погребалните агенти, за да влязат в помещението, което беше празно след смъртта на Дон Муни. Татко не даде под наем стаята и тя си остана както в деня, когато научихме, че Дон е мъртъв. Долових някакво потракване зад вратата. Изглежда, някой се опитваше да отвори чекмедже. И ето че забравих за спасението на Джуд. Мислех единствено за унищожения „Дейс Маркет“.Гневът, който ме изпълваше днес, се върна отново. „Някой може би се опитва да съсипе, и енорията на баща ти — обади се гласът в главата ми. — Вмъкнал се е в дома на стария ти приятел.“ Нямаше да позволя на никого да му се размине, дори да беше собственият ми брат.
Гневът ме тласна напред. Заби нокти в сърцето ми. Преди да успея да се спра, се втурнах напред и нахлух в стаята.
Висок мъж, застанал пред бюрото на Дон, се завъртя към мен. Нещо сребърно проблесна в ръката му. Краката и ръцете ми имаха своя воля, когато се понесох към него. На лицето му се изписа изненада, когато избих ножа от ръката му и го ударих в гърдите с основата на дланта. Той политна назад, удари се в стената, а след това се строполи върху бюрото. Скочих върху него и го стиснах за гърлото.
— Как смееш — изсъсках аз. — Как смееш да крадеш вещите на приятеля ми? — Вдигнах юмрук над лицето на мъжа, готова да смажа носа му само ако посмееше да трепне.