Мъжът обаче не се съпротивляваше. Просто ме наблюдаваше, без дори да мигне. Бях се задъхала, ръката ми трепереше от ярост, но юмрукът ми висеше над главата му. Вгледах се в стоманеносините му очи — очи, които имах чувството, че съм виждала и преди. Мъжът ми се стори млад, някъде към двайсет и пет-шест може би, но нещо в тези очи издаваше старост, сякаш бе видял достатъчно от света, че да запълни поне десет живота. Пръстите ми потръпнаха. Усетих пулса му в ръката си, спокоен и равномерен. Нещо чуждо, наситено с омраза, загнездило се в главата ми, нашепваше да стискам. „Накажи го, задето е нахлул тук.“
Исках ли да го направя?
Непознатият се усмихна. И усмивката ми се стори древна, също както очите му.
— Здравей, Грейс — рече той приглушено.
Когато чух името си, чуждото присъствие притиснало сърцето ми, се отпусна. Ахнах, когато осъзнах, че пръстите ми стискат гърлото му. Само че не можех да го пусна. Не можех да отстъпя, преди да разбера какво търси тук.
— Откъде ме познаваш? — попитах.
Погледнах го внимателно за пръв път. Или поне огледах малкото, което се виждаше, след като бях притиснала ръцете му с колене. Беше със сравнително дълга кестенява коса и късо подстригана брада. Беше висок почти колкото Дон Муни — на мен все ми се струваше огромен като мечка гризли — но слаб. Целият беше в черно и затова отначало ми се стори зловещ. След това забелязах бялата му якичка и ме осени стряскаща мисъл — пасторска яка, същата като на баща ми, когато работеше.
— О, не! — Пуснах го и отскочих от него възможно най-бързо. Стиснах лунния камък на врата си. Усетих топлата му, завладяваща сила да потича през мен. — Много се извинявам, пасторе. Много се извинявам. — Страните ми пламнаха. — Просто не знам какво ме прихвана, пасторе… Аз просто… просто… — Не довърших изречението си. Как да обясня онова, което току-що щях да сторя на човека?
Та аз току-що нападнах пастор, при това в скапаната църква! Гневът ми беше заменен от смущение, което бързо се превърна в срам.
— Много се извинявам — смотолевих отново. Можех ли да му се извиня достатъчно? — Видях ви вътре, държахте нож… — Посочих сребърната кама, забила се в пода. Малко парче плат беше паднало на пода близо до ножа, когато го избих от ръката на човека. Това беше прословутият нож на Дон — същият, който забих в гърдите на Даниъл. Същият, който използвах, за да сложа край на проклятието. Открих го в енорията няколко седмици по-късно и го върнах тук, в стаята на Дон, за да го оставя при другите му вещи, където му беше мястото.
— Помислих, че сте крадец и сте дошли, за да откраднете ножа. — Ножът беше старинен, от чисто сребро и аз все си казвах, че някой ценител ще даде добри пари за него. Само че пасторите не се вмъкват тайно в църкви и не крадат. Трябваше да има някакво друго обяснение.
Мъжът се усмихна отново, наведе се бързо, вдигна парченцето плат, уви с него ефеса на сребърния нож и го измъкна от пода. Огледа камата като ценител, също като колекционер на антики.
— Как бих могъл да открадна нещо, което вече ми принадлежи?
— Какво? — Погледнах го отново — имаше тяло на млад мъж, а очи на древен пророк. Забелязах, че държи ножа много внимателно. Имаше една-единствена причина, поради който той можеше да се страхува да докосва сребро.
Мускулите ми се напрегнаха в мига, в който разбрах. Този човек не беше пастор. Той дори не беше човек. След това ме прониза нова мисъл и цялото ми тяло се разтрепери от страх. „Идват за теб. Той иска да те накара да му се довериш, но да знаеш, че не можеш“ — ехтеше гласът на Джуд в главата ми.
— Извинявайте — рекох и отстъпих към вратата. — Трябва да вървя. — Блъснах се в един стол и се опитах да запазя равновесие, без да проличи колко бързам да се измъкна. Къде ми беше умът, та да вляза в тази стая? Не можех да се меря с този тип. Снощи може и да натръшках двамата смотаняци в клуба, а днес да тичам до изнемога, но това бе нищо. Осъзнах го чак сега. Каквито и сили да призова, те щяха да си останат смешни в сравнение с онова, което той можеше да ми причини. Този мъж беше опасен. Той беше истински върколак.
Това беше…
— Гейбриъл!
— Какво! — обърнах се аз към него от отворената врата.
Даниъл беше застанал на прага с отворена уста. Пусна ключовете от мотора на пода и се хвърли към мъжа с ножа. Само че не го нападна. Мъжът стисна ръката на Даниъл и двамата се прегърнаха.
— Даниъл, момчето ми! — Мъжът го потупа по гърба. — Изглеждаш много по-добре отколкото около Коледа. Радвам се да те видя без превръзките.