— Нямаш представа колко е важно да поговоря с теб. Извърнах поглед.
— Стига да мога да помогна.
Запристъпвах от крак на крак и прочистих гърлото си.
Двамата се обърнаха към мен.
— Грейс — рече Даниъл, — това е Гейбриъл.
— Гейбриъл ангелът ли? — Винаги го наричах така заради статуята в градината на ангелите.
— Ангел ли? Май Даниъл си е измислял разни работи за мен. — Усмихна се той.
— Извинете ме, ако съм груба, но какво търсите тук? — не се сдържах да попитам. — И как ме е проследил Даниъл?
— Аз го доведох — призна татко, когато влезе през тясната врата. — Гейбриъл дойде, за да ни помогне.
— Ти се върна! — Скочих към татко също както Даниъл се беше хвърлил към Гейбриъл и го прегърнах. Макар да му бях безкрайно ядосана, задето замина, изпитах облекчение, че е тук. — Мислех, че не знаеш кога ще се върнеш.
— Наистина не знаех — рече той. — Нямах представа колко време ще ми отнеме да открия Гейбриъл и да го убедя да дойде в Роуз Крест.
— Защо не ми каза накъде си тръгнал?
— Защото не исках нито ти, нито Даниъл да тръгнете след мен.
— Но защо?
— Защото да проследиш глутница върколаци и да влезеш в леговището им без покана е опасно и глупаво начинание. Особено за човек — обясни Гейбриъл. — Баща ти има късмет, че умее да говори. Сърхан, водачът на глутницата, беше заинтригуван от разказите му.
Пуснах татко и се обърнах към Гейбриъл.
— Освен това баща ти извади късмет, защото имах намерение да дойда тук — продължи той. — Исках да се запозная с теб, Грейс.
— С мен ли?
— Славата ти се носи в глутницата ми. Наричат те „Божествената“.
— Какво?
— Да, името е глупаво. Само че ти се възхищават. За четири хиляди години, откакто първият урбат се е отървал от проклятието, никой не е успял да излекува друг по начина, по който ти излекува Даниъл.
Гейбриъл отново потупа Даниъл по гърба, но този път Даниъл сведе поглед към пода. Изчерви се. Не знам защо се притесни от това, че е бил спасен. Понякога се питах дали продължава да мисли, че не е достоен. А може би просто не искаше да ме погледне в очите. Все още бяхме скарани.
— Мислят, че си специална, Грейс. — Гейбриъл скъси разстоянието между нас и стисна ръката ми. Задържа я за момент, след това наведе глава. Сякаш се пренесохме във времето преди цял век.
Сега бе мой ред да се изчервя. Погледнах Даниъл, за да разбера какво мисли за „Божествената“, но той продължаваше да гледа в краката си. Вдигнах очи към Гейбриъл.
— Ами ти? И ти ли мислиш, че съм специална?
Гейбриъл пусна ръката ми.
— Тъкмо затова съм дошъл, за да разбера. В този момент се сетих. След като Гейбриъл беше тук, най-сетне имах шанс да достигна пълния си потенциал. Най-сетне имах до себе си човек със способности като моите, който можеше да ме научи как да ги използвам. Не исках да обидя Даниъл, но на него му беше трудно да ми покаже как да използвам силите, които той вече не притежаваше. Знам, че съм лоша, но вече можех да го надбягам дори когато караше мотор. Затова пък Гейбриъл беше използвал суперсилите си повече от осемстотин години. Той беше човекът, който мислеше, че е възможно урбат да бъдат благословени отново — да използват силите си, за да помагат на света. Поне така беше писал на сестра си Катрин.
Тази вечер, докато използвах силите си, за да тичам, беше страхотно. Сега обаче, след като Гейбриъл беше тук, за да ни помогне, възможността да стана герой ми се струваше реална.
Татко прочисти гърлото си. Бях забравила, че и той е тук.
— Да отидем в кабинета ми, за да обсъдим какво ще правим с Джуд. Време е да помислим как ще го намерим.
Няколко минути по-късно в кабинета на татко в енорията
Гейбриъл седна на един от меките столове срещу бюрото на татко. Струваше ми се странно, че изглежда толкова млад и същевременно толкова стар. Още по-странно ми се струваше, че макар да го слушах да говори за пръв път, имах чувството, че се познаваме отдавна. Докато бях чела книгата с писмата, които беше написал на сестра си преди векове, имах чувството, че съм надникнала в душата му. Нямах търпение да му призная, че искам да ме обучава.
— Грейс? — повика ме татко. Тонът му ми даде да разбера, че е повторил името ми няколко пъти, преди да успее да привлече вниманието ми.
— Какво? — Отместих поглед от Гейбриъл и го насочих към него.
Той изви вежди над очилата.
— Просто те помолих да ми кажеш за обаждането на Джуд.
— А, да. — Разказах им как Джуд ме беше предупредил, че някой идвал за нас. — Освен това настоя да не вярвам на никого.