— Какво! Не! — Когато татко ме подкрепи, че трябвало да тренирам, останах изненадана. Знаех, че се чувства виновен, задето не беше предупредил Джуд какво се случва с него, така че когато най-сетне признах пред татко, че съм заразена, той заяви, че знанието е сила, и ми даде всичките си книги за върколаци. Дори ми донесе книги за карате и самозащита. Според мен се надяваше да развия уменията си, без да изгубя контрол като Джуд. Не че човек може да се научи как да се бие от книга, но това беше начинът на действие на татко — според него всичко важно можеше да бъде открито в книгите.
Но защо ми отнемаше възможността точно сега? Още повече, че Гейбриъл беше дошъл и можеше да ме обучава.
— Татко, не го прави. Не точно сега. Тъкмо започвам да усещам и да овладявам силите си. Тази вечер тичах цял час и половина. А снощи…
— Каква е тази работа? — попита Гейбриъл. — Защо си тренирала?
Гейбриъл точно така, той можеше да ми помогне да убедя татко.
— Двамата с Даниъл се опитвахме да развием суперсилите ми. Мислим, че мога да се превърна в небесна хрътка, както ти си писал за урбат. Нали тези сили помагат на хората, нали могат да бъдат благословия, а не проклятие. Даниъл се опитваше да ме научи как да използвам уменията си и аз тъкмо започвам да ги овладявам, но след като ти си вече тук, можеш да ме научиш на всичко, което знаеш. Можеш да ми помогнеш най-сетне да разбера силите си. Ако ме обучаваш, тогава мога да използвам благословията на урбат, точно както си писал на сестра си.
Гейбриъл се изправи. Подръпна свещеническата якичка и се прокашля.
— Не, Грейс. Идеята е ужасна. Тренировките са последното, с което някой като теб би трябвало да се занимава.
Отстъпих назад. Не бях очаквала подобен отговор.
— Но преди малко ти ме видя как се бия. Ставам все по-силна и бърза. Видя, че съм способна на…
— Да, Грейс. Видях на какво си способна. Тъкмо затова няма да те тренирам. Даниъл изобщо не е трябвало да започва. Одеве и дума не можеше да става за контрол. Ти се беше разбесняла и искаше да ме нараниш. Забелязах го в очите ти.
— Да… — Не знаех какво да кажа от разочарование. Гейбриъл си вадеше заключение за характера ми от един-единствен инцидент. Той изобщо не ме познаваше. — Това не се беше случвало досега. Няма да се случи повече. Просто се изпуснах… Мога да…
— Едно изпускане е достатъчно, Грейс. Ти имаш ли представа колко близо беше до опасността да се предадеш на вълка? Трябваше само да стиснеш.
Татко скочи от стола си. Не знам какво искаше да направи, но се поколеба и погледна Гейбриъл, а после и мен, очевидно разбрал, че е пропуснал нещо, преди да влезе в стаята на Дон. Даниъл седеше неподвижен като статуя и гледаше в пода.
— Даниъл, кажи им. Идеята беше твоя. Ти ме убеди, че мога да стана герой. Знаеш, че мога. — Той ми дължеше поне това и се опитах да му го внуша. След гадостите на алеята пред тях и независимо какви тайни пазеше, това беше шансът му да се извини, задето се държа като глупак. — Кажи им.
Даниъл си пое дълбоко дъх. Дори не ме погледна.
— Съжалявам, Грейс — рече сериозно, — но те са прави.
— Какво?
Устните ми трепереха. Трябваше да се ядосам, но се почувствах обидена. Сълзи опариха очите ми, но аз ги прогоних. Ако избухнех в сълзи точно сега, нямаше да успея да убедя никого, че умея да се контролирам. Повече не можех да гледам Даниъл.
— Нали каза, че съм специална — обърнах се отново към Гейбриъл, като се опитах за пореден път да го убедя. — Нали затова си дошъл? Не е ли това, което искаш? Нали така си казал на Катрин? Искал си да намериш начин да помогнеш на урбат да използват силите си за добро, да се бият в името на доброто.
— Грейс, писал съм тези писма преди осемстотин години. Тогава мислех, че силите могат да се използват за добро, но вече не вярвам в битките. Не използвам силите си, ако мога да го избегна. — Пристъпи към мен. — Ти наистина си специална, Грейс. Личи само от желанието ти да спасиш брат си. Затова не можем да те изгубим заради проклятието. — Той отново посегна към ръката ми.
Отдръпнах я. Човекът пред мен изобщо не беше онзи Гейбриъл, когото очаквах — онзи Гейбриъл, с когото се надявах да се запозная някой ден. Това не беше човекът, когото опознах от писмата.
Този човек не го познавах.
— Можеш да помагаш на хората, Грейс — продължи той. — Но не по начина, по който си мислиш. Има и други начини да станеш герой. На това мога да те науча, стига да искаш.
Изпуснах дълго сдържания дъх през зъбите.
— Добре — отвърнах, макар да не се чувствах никак добре. Просто нямах желание за повече разговори. Как бе възможно и тримата, които можеха да ми помогнат, да ми обърнат гръб?